— Дейвид! — извика Стив. — Как е Дейвид? Жив ли е още?
— Не знам — рече Ралф. В замъглените му очи напираха сълзи. — Когато го изнесох от кабината, беше още жив, но сега не знам. Не мога да разбера дали диша.
3.
Всички врати на залата бяха отворени, та при падането на балкона облаците прах изпълниха и фоайето. Отнесоха Дейвид близо до една от вратите към улицата, където ставаше течение и прахът по-бързо се разсейваше.
— Сложете го на земята — посъветва ги Синтия. Опитваше се да се сети какво се правеше след това… Всъщност какво се правеше най-напред. Мислите обаче танцуваха в съзнанието й, без да могат да се съберат на едно място. Изпънете го по гръб.
Докато двамата със Стив полагаха неподвижното тяло на Дейвид върху изтънелия мокет, Ралф с надежда погледна към момичето.
— Знаете ли нещо… за всичко това?
— Зависи за кое точно. Докато работех за „Дъщери и сестри“, понаучих нещо за първата помощ и изкуственото дишане. Но ако питате дали знам защо една жена може да се превърне в маниакален убиец, а след това да се разпадне пред очите на околните, нямам никаква представа.
— Той е всичко, което ми остана, госпожице — проплака Ралф. — Всичко, което остана от семейството ми.
Синтия затвори очи и се наведе над Дейвид. Това, което усети, я изпълни с огромно облекчение — слабият му дъх леко погали лицето й.
— Жив е. Усещам, че още диша. — Вдигна глава към Рал< и му се усмихна. — Как ще го усетите! Носът ви е подут като картоф.
— Да, може би това е причината. Но всъщност бях толкова изплашен…
Ралф на свой ред се опита да се усмихне, но не можа. Вместо това тежко въздъхна и още по-тежко се отпусна на щанда за вафли и бонбонки.
— Ще му помогна — увери ги Синтия и огледа бледото личице на момчето. — Ей сега ще те върна в съзнание, Дейвид. Трябва да побързаме, нали нямаш нищо против да ти помогна?
Изви главата му леко настрани и при вида на белите петна от пръстите на Одри неволно изтръпна. Вътре в залата някакъв отломък от балкона се откачи от стената и се стовари върху останалото. Всички погледнаха по инстинкт нататък, само Синтия съсредоточено наблюдаваше Дейвид. С пръстите на лявата си ръка разтвори устата му, приведе се над него и с тези на дясната нежно прищипа носа му. Долепи уста до неговата и изпусна въздуха от гърлото си. Гърдите на момчето се повдигнаха, но щом Синтия пусна носа му, отново се отпуснаха. Тя се наведе и му зашепна:
— Върни се при нас, Дейвид. Имаме нужда от теб. И ти имаш нужда от нас.
Втори път вкара въздух в устата му и повтори:
— Върни се, Дейвид.
Вгледа се внимателно в лицето му. Дишането му се беше ускорило, така поне й се струваше, а очните му ябълки сякаш се движеха под сините вени на клепачите му. И все пак отказваше да се събуди.
— Върни се при нас, Дейвид, върни се.
Джони се огледа и някаква мисъл внезапно проблесна в съзнанието му.
— Къде е Мери? Дали балконът не се е срутил върху нея? Как мислите?
— Не е възможно — обади се Стив. — Нали беше при старчето отзад?
— И мислиш, че още ще стои при него! След всички тия крясъци? След грохота от падащия балкон?
— Като че ли имаш право — съгласи се шофьорът.
— На ти сега — ядоса се Джони. — Знаех си, че така ще се получи. Хайде, най-добре ще е да я потърсим.
Синтия не им обърна внимание. Стоеше надвесена над Дейвид и се надяваше да забележи знак, че момчето се съвзема.
— Нямам представа къде се намираш в момента, хлапе, но гледай по-бързо да си дотътриш задника при нас. Време е да скочим на конете и да бягаме.
Джони вдигна от земята двете пушки и подаде едната на Ралф.
— Остани да пазиш момчето и младата дама. Ние ей сега се връщаме.
— Ами ако не се върнете?
Джони го изгледа с недоумение, но накрая се усмихна като малко дете.
— Ако не се върнем, ще изгорите документите, ще строшите радиостанцията и ще глътнете хапчето с отрова.
— А? — не разбра Ралф.
— Откъде да знам какво да правите. Сторете, както намерите за добре. Да ти призная Ралф, ако успеем да открием госпожа Джаксън жива, значи сме достойни да влезем в учебниците. Хайде, Стив. Ще минем отляво, освен ако не държиш да изкатерим връх Балкон.
Ралф ги проследи, докато се изгубиха от погледа му и отново се обърна към Синтия и сина си: