— Какво му е, имате ли представа? Оная кучка ли го е задушила? Той има един приятел, който веднъж изпадна в кома. Момчето се оправи, всички казваха, че било същинско чудо, но не бих пожелал подобно нещо и на най-големия си враг. Мислите ли, че и Дейвид е изпаднал в кома?
— Според мен дори не е в безсъзнание, камо ли в кома. Виждате ли, че клепачите му мърдат? По-скоро е потънал в дълбок сън… или в някакъв транс.
Синтия вдигна глава и погледите им се срещнаха за миг. Ралф клекна на свой ред, от другата страна на момчето. Погали челото му и отмести кичур коса. После долепи устни до челото му.
— Върни се, Дейвид — подкани го той. ~ Моля те, върни се.
Момчето тихо издиша през отворената си уста. Под затворените му клепачи очите му продължаваха да играят.
4.
В мъжката тоалетна откриха мъртва пума с глава наполовина отнесена от куршумите, както и мъртвия ветеринар. В дамската тоалетна не намериха нищо… или поне така му се стори на Стив.
— Светни натам — каза му Джони. — Не, не прозореца, под него.
Стив насочи фенерчето към бирените шишета, наредени изправени покрай стената.
— Алармената инсталация на доктора — отбеляза Маринвил. — Не са паднали, а някой ги е свалил. Интересно.
— Дори не бях забелязал, че ги няма на перваза. Червена точка, шефе.
— Ела тук. — Джони прекоси помещението и застана пред стъклото. Вдигна прозореца, подаде глава навън, след което мръдна встрани да направи място на Стив. — Опитай се да си спомниш как точно те посрещнахме в този приказен дворец. Какво направи, преди да влезеш в тоалетната? Спомняш ли си?
Стив кимна.
— Разбира се, че си спомням. Двамата със Синтия сложихме щайгите една върху друга, за да се качим по-лесно. След това избутах едната обратно на земята, та ако случайно дойде ченгето и ги види една връз друга, да не се сети, че сме вътре.
— Точно така. А сега какво виждаш?
Стив реши да използва фенера, но всъщност не се налагаше; вятърът наистина беше утихнал и облаците прах се бяха разсеяли. Дори луната срамежливо се подаваше.
— Отново са една върху друга — увери се той и в следващия миг тревожно погледна към Джони. — По дяволите! Докато сме се занимавали с Дейвид, Ентрейджиън е дошъл и… — „я е отвлякъл“ беше това, което искаше да каже, но не довърши, понеже шефът му поклати глава в знак на несъгласие.
— Това не е правилният извод. — Джони отново насочи фенера към бутилките. — Нито една не е счупена. Някой ги е подредил до стената. Кой би могъл да е? Одри? Не, тя вървеше в другата посока, подир Дейвид. Билингзли? Няма как, като се има предвид в какво състояние го оставихме. Остава Мери, но ще тръгне ли тя да отваря точно на ченгето?
— Съмнявам се.
— И аз се съмнявам. Мисля, че ако ченгето наистина се беше показало на прозореца, Мери щеше да се разпищи, та и мъртвите да я чуят. Пък и защо ще се занимава с щайгите? Коли Ентрейджиън е два метра висок, ако не и повече. Никакви щайги няма да са му нужни, за да влезе през прозореца. За мен двете щайги означават или че някой по-нисък е влязъл или че са някакъв капан, или и двете заедно. Може и да си въобразявам, но…
— Значи има и други хора като Одри.
— Може би, затова не смятам, че имаме каквито и да било улики. Пък и не мисля, че Мери ще сваля бутилките от перваза, ако си има работа с непознат. Дори бебе да реве насреща й, сигурно щеше да дойде първо да ни пита.
Стив взе фенера и го насочи към нарисуваната риба на Билингзли. Радостното настроение, което излъчваше, беше в противоречие с всичко останало. Вече не се учудваше, че рибата не му се нрави. Все едно чуваше зловещи смехове в къща с призраци. Каза си, че ще е най-добре, ако изключи фенера.
— Какво мислиш за това, шефе?
— Престани да ме наричаш „шефе“, никога не ми е харесвало.
— Добре, какво мислиш за това, Джони?
Джони се огледа, за да се увери, че са сами. Лицето му, наполовина скрито под отеклия нос, излъчваше умора и напрежение. Докато тъпчеше поредните три аспирина в устата си, Стив си даде сметка за промяната, която забелязваше у него: Маринвил изглеждаше по-млад. Въпреки всичко, което бяха преживели, писателят се беше подмладил.
Джони преглътна повторно и направи кисела гримаса.
— Мамчето на Дейвид.
— Какво?
— Напълно възможно, само помисли. Ще видиш как всичко си идва на място.
Стив възстанови цялата ужасна картина във въображението си. Нещата наистина се подреждаха. Не знаеше точно от кой момент от разказа си Одри Уайлър се беше раздалечила от истината, но разбираше, че по някое време тя… се е променила при допира си с камъните, с „кантахите“, както ги беше нарекла. Променила ли? Та тя се беше заразила със смъртоносна болест, разяла я цялата отвътре. Това, което се беше случило с нея, можеше спокойно да се случи и на Елън Карвър.