Внезапно си помисли, че ще е най-добре, ако Мери Джаксън изведнъж умре. Не смееше да го изрече на глас, но в подобен случай смъртта беше за предпочитане, нали? По-добре покойник, отколкото подвластен на кантахите. По-добре да си умреш като човешко същество, отколкото да ти отнемат камъните и да се разложиш.
— Сега какво ще правим?
— Ще се махнем от града. При първа възможност.
— Съгласен съм. Ако Дейвид още е в безсъзнание, ще го отнесем на ръце. Да тръгваме.
И двамата хукнаха обратно към централния вход на киното.
5.
Докато вървеше по Андерсън Авеню Дейвид Карвър мина покрай прогимназията. На фасадата беше изписано с жълт спрей: „СРЕД ТАЗИ ТИШИНА ЩЕ СЕ НАДИГНЕ ГЛАС“. Зави зад ъгъла и пое по Беър Стрийт. Беше странно, понеже тази улица се намираше чак на девет пресечки от училището, но в сънищата всичко е странно. Скоро щеше да се събуди в стаята си и виденията му щяха да изчезнат.
По средата на платното стояха три преобърнати велосипеда. Колелата им се въртяха от вятъра.
— Фараон рече на Йосифа: сънувах сън — обади се нечий глас, — а за тебе съм слушал, че можеш да тълкуваш сънища.
Дейвид погледна на отсрещния тротоар, където стоеше отец Мартин. Беше пиян и небръснат, държеше бутилка уиски „Сийграм“. Беше повърнал в краката си. Дейвид потръпна от отвращение. Погледът на проповедника беше празен като на мъртвец.
— Отговори Йосиф Фараону и рече: не аз, а Бог ще даде отговор за добро на фараона. — Отец Мартин вдигна шишето за наздравица и отпи. — Иди ги извикай. Сега ще разберем знаеш ли къде е бил Мойсей, когато са изключили осветлението.
Момчето продължи нататък. Мислеше да се обърне, ала го споходи необичайна и колкото и да изглежда странно, напълно реална мисъл: ако той наистина се обърнеше, щеше да види увитата в превръзки мумия, тътреща се подир него сред облак от задушливи миризми.
Затова ускори крачка.
Докато подминаваше велосипедите, му направи впечатление, че колелата на единия издават пронизителен и крайно неприятен звук: скръц-скръц-скръц. Сети се за ветропоказателя по покрива на кръчмата. Онзи в…
„Деспърейшън! Намирам се в Деспърейшън и това е видение! Заспал съм, докато се опитвах да се моля, намирам се на последния етаж в старото кино!“
— Сред вас ще се надигне пророк и ясновидец — каза някой.
Дейвид отново погледна към отсрещния тротоар. На табелата за ограничение на скоростта беше окачена мъртва котка, по-точно мъртва пума. Имаше човешка глава, която пък принадлежеше на Одри Уайлър. Очите й се извъртяха уморено към него и момчето си помисли, че аха-аха ще му се усмихне.
— Но ако вие кажете: „Нека си потърсим други богове“, няма да научите нищо от него.
Дейвид с погнуса отмести поглед. От неговата страна на улицата, пред къщата на приятеля му Брайън (тя никога не е била на Беър Стрийт, но сега правилата на играта явно бяха променени) беше застанала сладката Пай. Притискаше Мелиса Сърчицето до гърдите си.
— В крайна сметка това се оказа Торбалан — рече му тя. — Сега сам разбираш, нали?
— Да, Пай, разбирам.
— Побързай, Дейвид. Торбалан те преследва.
Миризмата на изсъхнал бинт и екзотични ухания ставаше все по-осезаема и Дейвид ускори още повече крачка. Насреща живият плет беше разсечен по средата и започваше пътеката на Хо Ши Мин. Навремето мястото не се отличаваше с нищо, освен с думите: „КАТИ + РЪСЕЛ — ВЛ“, надраскани с тебешир на тротоара. Сега обаче входът се охраняваше от антична каменна статуя, твърде голяма, за да мине за кантах. Това тук си беше „кан так“ голямо божество. Представляваше чакал с наклонена глава, огромна, озъбена уста и очи, изцъклени като на герой от анимационно филмче, изпълнени със злоба и гняв. Едното му ухо липсваше. Езикът, подаващ се от устата, представляваше човешка глава главата на Коли Ентрейджиън.
— Нека страх те изпълни и не посмееш да поемеш по пътеката — каза ченгето, висящо от устата на чакала, щом Дейвид се приближи. — Ми-тау, кал де лах, страхувай се от безформеното. Има и други богове освен твоя — кан тах, кан так. Знаеш, че говоря истината.
— Да, но моят Бог е силен — отвърна му Дейвид, все едно разговаряха като приятели. Бръкна в зейналата паст на звяра и сграбчи човекоподобния език. Ентрейджиън запищя — чуваше го и го усещаше по вибрациите в дланта си, все едно държеше командната ръчка на електронна игра. Секунда след това цялата глава на чакала безшумно експлодира и се разтопи в ослепителен сноп светлина. Остана само каменна буца, напомняща на човешка глава.