Дейвид пое нагоре по пътеката. Направиха му впечатление необичайните растения, които го заобикаляха — растения, каквито никога не беше срещал в Охайо: високи кактуси, ниски кактуси, все пращящи от сок, руски трън… Иззад храстите встрани от пътеката излезе майка му. Лицето й беше черно и набръчкано, досущ разтапяща се маска. Очите й унило гледаха в земята. При вида й Дейвид изпита ужас и мъка.
— Да, да, твоят Господ е силен — каза майка му, — спор да няма. Но виж какво стори той с мен. Трябва ли да се възхищаваме на подобна сила? Струва ли си изобщо да имаме Бог като него?
Протегна ръце към него и разтвори наполовина разложените си длани.
— Господ не е сторил това — заплака Дейвид. — Сторил го е полицаят!
— Но Господ му позволи да го стори — отвърна му ядосано тя и едната от очните й ябълки се откъсна. — Същият този Господ, който позволи на Ентрейджиън да блъсне Кирсти по стълбите и сетне да я закачи за кука на стената. Що за Господ е той? Обърни гръб на него и приеми моя. Моят поне не се свени да признае своята жестокост.
Ала целият този разговор — не само молбите й, но и нейният високомерен, заплашителен тон до такава степен се различаваше от спомените за майка му, че Дейвид продължи нататък. Трябваше да продължи, защото мумията все така го преследваше. Вярно, тя вървеше бавно, но беше наясно, че всичко това е само начин да го забавят: мумията беше използвала своите стари египетски магии, за да поставя различни препятствия по пътя му.
— Стой далеч от мен! — изкрещя майка му. — Стой далеч или ще те превърна в камък, увиснал от устата на Господ! Ще бъдеш канатах в устата на кантак!
— Не можеш да го направиш — отговори й хладнокръвно Дейвид. — И никаква майка не си ми. Майка ми е заедно със сестра ми, горе в Небесата, при Господ.
— Какъв майтап! — захили се гниещият труп. Гласът му гъргореше, също като този на полицая. Плюеше кървави храчки и зъби. — Раят е само някаква шега, измислица, за която да си говорите с отец Мартин, стига все така да му купуваш бира и уиски. Раят е реален колкото рибата и конят на Том Билингзли! Да не кажеш, че си се хванал на въдицата? Умно момче като теб! Хвана ли се? О, Дейви! Не знам да се смея ли, да плача ли… — Вместо това обаче заканително му се ухили. — Няма рай, няма живот след смъртта… не и за такива като нас. Само боговете-кантаки, кантахи могат…
Едва сега Дейвид проумя, че единствената цел на подобна объркана проповед е да го задържи. Така мумията щеше по-лесно да го настигне и да го задуши до смърт. Пристъпи напред, хвана омекналата глава и я стисна между пръстите си. Сам се учуди на смеха си в този миг — сети се за онези побъркани проповедници от кабелните телевизии, които стискаха с две ръце главите на вярващите, дърпаха ги, все едно вадят ряпа от земята: „Болести, излизайте! Тумори, излизайте! Ревматизми излизайте! В името на Христа!“ Отново проблесна безшумна светкавица, този път пред него не остана нищо — беше сам насред пътеката.
Дейвид продължи нататък. Мъка тежеше на душата и сърцето му, умът му все така премисляше чутото от устата на майка му: „Няма рай, няма живот след смъртта, не и за такива като нас“. Можеше да е истина, а можеше и да не е. Нямаше как да разбере. Но съществото също така бе казало, че Господ е позволил майка му и сестра му да бъдат убити, а това беше истина… нали?
„Е, може би. Откъде би могло едно малко дете да знае отговора на подобни въпроси?“
Беше стигнал до разклонения дъб с виетконгската вишка. Под дървото стоеше захвърлена сребърночервена обвивка от бонбонче „Тримата мускетари“. Дейвид се наведе, вдигна хартийката и я натика в устата си, за да изсмуче, каквото беше останало от шоколада. „Вземете, яжте проговори отец Мартин в съзнанието му, по-скоро като спомен, отколкото като глас, а това го успокои донякъде. — Това е моето тяло, което за вас се дава и за много други.“ Дейвид отвори очи, уплашен да не би все пак да види пред себе си пияния отец Мартин, но преподобният го нямаше.
Изплю хартийката и се покатери на вишката. Продължаваше да усеща в устата си приятния вкус на шоколада. В ушите му кънтеше рокмузика.
Някой беше седнал по турски на дървената платформа и гледаше към Беър Уудс. Беше заел същото положение, в което имаше навик да седи Брайън — с кръстосани крака и брадичка опряна върху дланите — та Дейвид за момент беше сигурен, че пред него е старият му приятел, само че пораснал. Стори му се съвсем нормално. Един млад мъж на мястото на Брайън не беше с нищо по-странен и различен от гниещото тяло на майка му или от пумата с главата на Одри Уайлър, дори беше много по-лесен за възприемане.