С голямо нежелание Дейвид отговори:
— Господ е жесток.
Отново погледна в краката си и преброи бавно до пет. И след като не го порази гръм, осмели се да вдигне очи. Мъжът с дънките и сивата фланелка го гледаше все така сериозно, дори напрегнато, но в никакъв случай ядосано.
— Прав си, Господ е жесток. Рано или късно се забавяме, мумията почти ни догонва и Господ се оказва жесток. Защо е жесток, Дейвид?
За секунда не можа да отговори — докато си спомни една от репликите на отец Мартин, изречена, когато телевизорът в ъгъла предаваше без звук някаква контролна среща по бейзбол.
— Жестокостта на Господ ни извисява — отвърна.
— Ние сме мината, а Господ — миньорът, така ли?
— Ами…
— И всяка жестокост е за добро?
— Не, едва ли би могла да бъде добро! — възрази Дейвид. В съзнанието му му възкръсна споменът за Пай, окачена на куката. — Пай, която заобикаляше мравките по тротоара, да не би да ги настъпи.
— Как се нарича жестокостта, плод на омраза?
— Злоба. Кой сте вие, господине?
— Няма значение. Кой е баща на човешката злоба?
— Дяволът…, а може би онези божества, за които майка ми говореше.
— Махни ги ти тия кантахи и кантаки, поне засега. Имаме да се занимаваме с по-важни въпроси, затова държа да се съсредоточиш. Какво представлява вярата?
На този въпрос отговорът наистина беше лесен.
— Материя, от която са изтъкани надеждите ни. Доказателство за всичко онова, което не сме видели с очите си.
— Да. А кое определя вярващия?
— Хм… любовта и примирението, предполагам.
— А кое е обратното на вярата?
Това беше труден въпрос, същинска главоблъсканица. Като онези проклети тестове: посочете, „а“, „б“, „в“ или „г“. Само дето тук дори не бяха посочени възможните отговори.
— Може би неверието? — предположи Дейвид.
— Не, не неверие, а безверие. Първото е естествена реакция, докато второто е следствие на съзнателен избор. A когато човек е изпаднал в безверие, Дейвид, кое е естественото състояние на духа му?
Той се замисли за известно време, но поклати глава:
— Не знам.
— Напротив, знаеш.
Момчето отново се замисли и стигна до извода, че е така.
— Изпадналият в безверие изпада в отчаяние!
— Точно така. Погледни надолу, Дейвид!
Той се подчини и смаян установи, че виетконгската вишка не е вече на дървото. Вместо това се носеше във въздуха, също като вълшебно килимче от дъски, реещо се над просторните и пусти поля. Тук-там сред редици от сивкави и голи храсти и дървета се забелязваха къщи. Имаше един фургон с надпис на вратата, според който вътре живеел пияч на ракия и свирач на револвер; другата сграда беше ламаринената барака, която бяха подминали по пътя си към града; следваха общинските служби, кръчмата „Жълтиците на Бъд“. Ухиленият тарикат с гърнето злато се перчеше от желязната рамка.
— Почвата е отровена — обясни мъжът с бляскавите слънчеви очила. — В сравнение с нещата, които са се вършели тук, Хирошима е едва ли не детска игра. Земята никога няма да се изчисти. Ала всичко трябва да се събори и изкорени, а почвата — да бъде поръсена със сол и изорана дълбоко. Знаеш ли защо?
— За да не се разпростре отровата ли?
— Не, няма как. Злото е крехко и глупаво, натрови ли се веднъж екосистемата, то от само себе си умира.
— Тогава защо…
— Защото отровената земя е плод на перверзни умове и обида на Господа. Сега погледни пак.
Дейвид отново се подчини. Бяха оставили къщите зад себе си и вишката кръжеше над дълбок изкоп. Приличаше на огромна рана, която е гноясала и заразила плътта. Склоновете, насечени от зигзаги, приличаха на стълби; отвисоко рудникът приличаше на пирамида, само че обърната. По хълмовете на юг стърчаха няколко бора, само покрай изкопа имаше зеленина. Откъм близкия край — Дейвид прецени, че това е северната страна на рудника, ако отровеното поле беше Деспърейшън — огромните стъпала се бяха подронили в основата си. Там, където навремето са се откроявали ръбовете им, сега се бяха образували стръмни сипеи. Точно до свлачището и не много далеч от широкия макадамов път, водещ началото си от рудника, зееше голяма черна дупка. При вида й Дейвид инстинктивно почувства опасност. Сякаш някое огромно чудовище бе заровено под земята и сега беше отворило око. Самото свлачище наоколо също го караше да се чувства неспокоен. Защото изглеждаше… някак… умишлено предизвикано.
В дъното на изкопа, под самия отвор на зеещата дупка, бяха паркирани товарни камиони, багери, джипове и всъдеходи, напомнящи на танкове от времето на Втората световна война. В близост се издигаше ръждясала ламаринена постройка. Табелата на вратата гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ГЪРМЯЩА ЗМИЯ НОМЕР 2. ОСИГУРЯВАМЕ РАБОТНИ МЕСТА И ФИНАНСОВИ ПОПЪЛНЕНИЯ ЗА БЮДЖЕТА НА ЦЕНТРАЛНА НЕВАДА ОТ 1951.“ Вляво от металната сграда се забелязваше бетонен куб. Надписът на него беше по-кратък: