— Не.
Джони недоумяващо повдигна вежди.
— Моля?
— Ще се насочим към рудника, това добре, но няма да напускаме града. — Гласът на Дейвид бе дрезгав, сякаш беше плакал. — Трябва обаче да влезем в рудника.
Джони хвърли поглед към Стив, който му отговори с повдигане на рамене и на свой ред се обърна към момчето:
— Какво имаш предвид, Дейвид? Искаш да потърсим майка ти ли? Може би ще е най-добре за нея, да не говорим за нас, ако…
— Не, не е това причината… Татко? — Дейвид хвана баща си за ръката. Все едно той беше родителят, а Ралф — детето. — Мама е мъртва.
Ралф поклати глава.
— Е, няма откъде да знаем с положителност. Човек трябва да се надява докрай, но предполагам, че е твърде вероятно.
— Знам с положителност, че мама е мъртва. — На светлината на фенерчетата, лицето на Дейвид бледнееше от изтощение. Отново насочи вниманието си към Джони. — Имаме да свършим една работа. Знаете, че е така, нали? Затова сте ме чакали да се събудя.
— Не, момчето ми. Просто не искахме да потеглим, преди да се уверим, че всичко с теб е наред.
И все пак самият Джони имаше странното усещане, че лъже. Без да знае защо, се изпълваше с безпокойство и страх от неизвестното. Чувстваше се така винаги преди да започне нова книга, когато се примиряваше с неизбежното си ново пътуване с велосипеда на въображението.
Но сега беше по-лошо. Много по-лошо. Идваше му да фрасне момчето с приклада на празната си пушка, да го прати отново в несвяст, преди да е добавило дума. „Не ни обърквай, момче — мислеше си той. — Не ни обърквай точно тогава, когато забелязваме светлинка в края на тунела.“ Дейвид отново потърси с поглед баща си. Още държеше ръката му в своята.
— Тя е мъртва, но душата й се терзае. И това ще продължи, докато Так обитава тялото й.
— Кой е Так, Дейвид? — попита Синтия.
— Един от двамата близнаци Уинтъргрийн — изпревари го Джони, опитвайки се да обърне нещата на шега. — Другият се казва Тик.
Дейвид го стрелна с безизразен поглед и Маринвил сведе очи от неудобство. Не му беше приятно да се признава за победен, но нямаше как.
— Так е божество. Или демон. Или може би просто едно нищо, само име, безсмислена сричка. Но със сигурност е опасен, както са опасни гласовете, донесени от вятъра. Няма значение. Това, което има значение, е, че майка ми трябва да бъде оставена да почива в мир. Тогава ще може да отиде при сестра ми в… там, където отиваме всички след смъртта си.
— Синко, най-важното в момента е да се разкараме възможно най-бързо оттук — сряза го писателят. Засега успяваше да овладее гласа си, но не можеше да скрие от самия себе си нотките на страх и нетърпение. — Щом се доберем живи до Елай, ще се свържем с щатската полиция на ФБР. До утре на обяд тук ще са пристигнали сто ченгета, а дузина хеликоптери ще кръжат в небето. Но засега…
— Мама е мъртва, но Мери не е — на свой ред му се тросна Дейвид. — Тя е още жива. И се намира в рудника.
Синтия го зяпна в удивление.
— Откъде знаеш, че я няма?
Дейвид вяло се усмихна.
— Най-малкото в момента не я виждам край себе си. За останалото научих по същия начин, по който узнах, че Одри се опитва да ме удуши. Казаха ми.
— Кой ти е казал, Дейвид? — попита Ралф.
— Не знам. Не знам дори дали има значение. Важното е какво ми е казал. Научих истината. Знам, че е било самата истина.
— Времето за празни приказки приключи, приятел — прекъсна го Джони. Гласът му ставаше все по-дрезгав. Чуваше се, но не можеше да се спре. Пък и не беше странно. В крайна сметка не ставаше дума за литературен спор дали са станали жертви на вълшебен реализъм или отблъскваща проза. Часът за разговори беше отлетял; беше дошъл този на паническото бягство. Вече не му беше до това да слуша бръщолевенето на малкото скаутче-християнче.
„Да, но малкото скаутче-християнче успя да се измъкне от килията си и да застреля койота, който Ентрейджиън бе оставил да ви пази. Ако не беше то, нямаше да продължаваш жалкия си животец на земята — сгълча го в мислите му Тери. — Може би си длъжен да го изслушаш, Джони.“
Ей това беше причината, убеждаваше се той, да се раздели с Тери. Да се разведе с нея, без да му мигне окото. Може да е била страхотна в леглото, но така и не се научи да си държи езика зад зъбите, когато говорят по-интелигентни хора от нея.
Така или иначе голямата беля вече беше станала. И да искаше, не можеше да се отърве от мислите си. Пак се сети за Билингзли и неговото сравнение с йогите по повод бягството на Дейвид от килията. Дори и йога не би могъл да провре главата си между решетките, нали така беше? А след това и случаят с клетъчния телефон. И как беше отпратил с благи думи койотите… И как беше нахранил цялата група със сардините и бисквитите.