Момчето затвори очи. Изглеждаше крехко и беззащитно като дете, което едва е започнало да се съвзема от тежка болест. Може би впечатлението се дължеше на зеленикавите петна от сапуна по кожата му, но Синтия не вярваше само те да са причината. Нито се съмняваше в силата на духа на Дейвид, още по-малко в неговите връзки с Господ. Беше израсла в семейство на проповедник и й се беше случвало и преди да се сблъска с подобни хора… макар никой да не се доближаваше до Дейвид.
— На двайсет и първи септември, в един и десет следобед работниците попаднали на нещо, което им заприличало на естествена кухина в скалата. Вътре били натрупани цели купчини от онези камъни… хиляди от тях. Статуетки с изображения на различни зверове — все долни създания, тимох сен ках. Вълци, койоти, змии, паяци, плъхове, прилепи. Миньорите били смаяни от откритието си и постъпили по най-естествения възможен начин: навели се и започнали да ги събират.
— Голяма грешка — измърмори под носа си Синтия.
Дейвид кимна.
— Някои се побъркали начаса и се нахвърлили на другарите си — какви ти другари, на роднините си — решени да ги убият. Други, не само онези, които били твърде назад из галерията, за да се доберат до кантахите, но и такива, които вече се били докоснали до камъните, отначало изглеждали нормални. Сред тях били двама братя от Циндао — Чан Лушан и Ши Лушан. И двамата били надникнали през отвора на подземието, били се уверили с очите си, че не става дума за цепнатина, а за същинска зала, издълбана в скалата. Залата била с цилиндрична форма, подобно на огромен кладенец. По стените имало релефни изображения на животински глави. Лицата на кантаките, предполагам, макар че не мога да кажа със сигурност. В единия край на просторното помещение се издигала мъничка постройка, тъй нареченият пирин мох — нямам представа какво означава — а в средата имало кръгла дупка с диаметър четири метра. Приличала на огромно око, навярно била кладенец в кладенеца. Също както животинските изображения, при които езиците на зверовете представляват глави на други зверове. Кан так в кан тах, кан тах в кан так.
— Или с други думи: ковчег в ковчег — допълни Маринвил. Вдигна вежда в знак, че се шегува, но момчето го прие насериозно. Кимна и видимо потръпна от ужас.
— Това е домът на Так — обясни. — Ини, кладенецът на земята…
— Не те разбирам — прекъсна го Стив.
Дейвид обаче не му отговори, все едно продължаваше да разговаря единствено с Маринвил.
— Силата на злото се издигала от кладенеца и се просмуквала в кантахите. Била изпълнила цялата кръгла зала, за която говоря. Не си я представяйте като дим, макар пушекът да е навярно най-добрият начин да я опиша. Подобно на заразен вирус силата на злото действала на миньорите — на едните по-силно, на другите — по-слабо. Онези, които обезумели веднага, се нахвърлили с голи ръце върху останалите. На някои телата започнали да се разлагат пред очите на околните — също както Одри се е разпаднала пред вас. Това били онези, които успели да се докоснат до кантахите, някои от тях били награбили с цели шепи от камъните, преди да… нали разбирате… да се нахвърлят върху останалите.
Част от миньорите се захванали с кирки да разширяват входа между галерията и подземната зала. Други се опитвали да се промъкнат през телата на тези пред тях. Имало такива, които се държали като пияни, други получили конвулсии. Някои бързали да се хвърлят със зловещ смях в кладенеца. Братята Лушан дори забелязали мъж и жена да се чукат — няма как да не използвам тази дума, това, което вършели, едва ли би могло да се нарече любов — захапали една от статуетките.
При тези му думи Синтия изненадано се спогледа със Стив.
— В самата шахта миньорите се замервали един друг с камъни и се опитвали да се доберат първи до отвора. — Дейвид изгледа слушателите си. — Всичко това го видях с очите си. В известен смисъл беше забавно, все едно гледах куклено шоу. Но именно защото беше забавно, зрелището беше още по-потресаващо. Разбирате ли какво искам да кажа?…
— Да — кимна Маринвил. — Много добре те разбирам. Давай нататък.
— Братята усещали дъха на злото около себе си, чувствали го като някакъв повей на вятъра, но повей, който още не бил проникнал в душите им. Не и дотогава. Един от кантахите попаднал случайно в краката на Чан. Той се навел да го вдигне, но Ши го издърпал надалеч. По това време двамата като че ли били единствените, запазили разсъдъка си. Повечето от онези, върху които камъните още не били успели да въздействат, били удушени от другарите си. От дупката се виела като змия спирала от дим, която запълзяла из галерията. Издавала заплашителни писъци и двамата братя хукнали да се спасяват. От една от страничните галерии, на двайсетина метра от дъното на галерията, се показал един от надзирателите. Бил извадил пистолета от кобура си. „За какво е тази врява, жълтури?“ — попитал той братята.