Ледени тръпки полазиха Синтия. Инстинктивно протегна ръка към Стив и с облекчение усети как той сграбчва пръстите й между своите. Момчето не само бе успяло да имитира дрезгавия, груб тон на възрастния надзирател — то буквално беше проговорило с чужд глас…
— „Хей, вие, проклетници, бягайте на работа, ако не искате да ви надупча празните глави.“
В крайна сметка надупченатата глава се оказала неговата. Чан го сграбчил за гушата, а Ши му издърпал пистолета от ръката. Опрял му дулото ето тук — посочи с пръст Дейвид брадичката си — и с един изстрел му отнесъл главата.
— Имаш ли представа какво точно са си мислили в този момент китайците? — заинтересува се Маринвил. — Дали приятелят от съня ти е отворил достъп до съзнанието им?
— Общо взето, гледах само отстрани.
— Изглежда, и те не са избягали от въздействието на кантахите — разсъждаваше Ралф. — Иначе не биха посегнали на бял човек. Каквото и да се е случвало долу и колкото и да им се е искало да избягат…
— Може и така да е — съгласи се Дейвид. — Но мисля също така, че Господ е бил обладал в този миг душите им по начина, по който е проникнал сега в нашите. Господ е могъл да ги натовари да работят за него, независимо дали са били ми ен так, или не. Защото, нали разбирате, ми ким ен тау, нашият Господ е силен… Схващате, нали?
— Мисля, че схващам — каза Синтия. — И какво се случило по-нататък?
— Братята тичали към изхода на галерията и заплашвали с пистолета всеки, който се опитал да ги спре или задържи. Такива хора нямало много, дори и белите надзиратели почти не им обърнали внимание, докато се разминавали. Всички искали да видят какво става долу, какво са намерили миньорите. Силата от кладенеца привличала всички като с магнит. Следите мисълта ми, нали?
Останалите кимнаха.
— На двайсетина метра от входа на галерията братята Лушан спрели и захванали да рушат висящата стена. Не им трябвало дори да говорят — просто видели захвърлени на земята инструменти и се заловили за работа.
— Какво значи „висяща стена“? — попита Стив.
— Таванът на галерията и цялата земна маса над него — обясни Маринвил.
— Блъскали като малоумни — продължи с разказа си Дейвид. — Скалата била толкова ронлива, че започнала да се сипе като падаща мазилка над главите им, но таванът не поддавал. Отдолу се приближавали животинските крясъци и смеховете на миньорите… Знам думите, с които подобни крясъци се назовават, но те не са достатъчни да ги опиша такива, каквито ги чувах. Гласовете все по-малко приличали на човешки… Имаше филм за един доктор, който живеел на някакъв тропически остров и превръщал животните в хора…
— „Островът на доктор Моро“ — подсказа му Джони.
— Звуците, които се носеха от дъното на мината — онези, които слушах през ушите на братята Лушан, — напомняха точно за съществата от филма, само че наопаки. Все едно хората се превръщаха в животни. Предполагам, че и точно това се е случвало. Кантахите са създадени най-вероятно с тази цел.
Братята… и сега са пред очите ми: две китайчета, които толкова си приличат, че спокойно могат да минат за близнаци, с опашчици, провиснали на потните им голи гърбове — блъскат с кирките тавана на галерията, която уж трябвало да се срути от само себе си, а сякаш напук продължавала да се държи. На всеки два-три удара с кирката двамата уплашено поглеждали към дъното на мината няма ли някой да се появи. По-скоро няма ли нещо да се появи. Цели парчета от тавана се откъртвали, раменете им отдавна били нарязани от камъните, очите им не виждали поради рукналата от главите им кръв. С течение на времето звуците отдолу започнали да се променят. Вече не викове, а животински рев се разнасял из галерията. Както и шляпане на множество подметки. А таванът все така отказвал да се срути. Скоро двамата забелязали първите светлинки може би свещи, може би фенерите, които надзирателите носели на главите си…
— На главите си ли? — попита недоверчиво Ралф.