— Пък и те са били просто китайци — отбеляза Стив.
— Точно така, малки, жълти китайчета. По този въпрос господин Билингзли беше напълно прав. Докато всичко това ставало вътре във и около мината, двамата братя, които успели да се спасят, се скрили в пустинята, близо до Розовата скала, и също обезумели. Силата на кантахите си казала своето. Макар и със закъснение Так се добрал и до тях. Върнали се в Деспърейшън, но не след три дни, а след почти две седмици. Местната легенда е вярна дотолкова, доколкото двамата нахлули в бара „Женско царство“. Никого обаче не са убили. Ши само размахал пистолета на надзирателя, който бил празен, и това било достатъчен повод за миньорите и каубоите да се нахвърлят върху тях. Двамата носили само долни дрехи, покрити с кръв. Хората в „Женско царство“ си казали, че кръвта е от онези, които китайците са убили, но не били прави. През времето, което прекарали в пустинята, братята били извикали много зверове… също както Так привика пумата, която вие застреляхте, господин Маринвил. С тази разлика, че китайците имали по-скромни цели — те просто се хранели със зверовете.
Дейвид изтри сълзите си.
— Много ми е мъчно за братята Лушан. И ми се струва, че донякъде ги познавам. Може би изпитвам същото чувство, което и те са изпитвали. Колко са били щастливи, когато лудостта е замъглила напълно съзнанието им и не им е трябвало повече да разсъждават.
Предполагам, могли са да останат с години в скривалището си в полите на хълма Десатоя, но са били последното, на което Так е могъл да разчита. А Так винаги е гладен. Пратил ги е в града, защото е нямало как другояче да постъпи. Един от двамата — Ши — бил убит на място, насред бара. Чан бил обесен два дни по-късно, на същото място, където бяха трите велосипеда, обърнати с колелата нагоре — сещате се, нали? Успял да скъса чувала, с който увили, лицето му, та всички да го видят как издъхва.
— Момче, тоя твой Господ е страшен тип, дума да няма! — заключи Маринвил с присъщия си престорен хумор. Определено знае как да се отблагодарява за услуга. А, Дейвид, не съм ли прав?
— Господ е жесток — съгласи се Дейвид, но толкова тихо, че гласът му почти не се чу.
— Какво? — попита Джони. — Какво каза?
— Каквото чухте. Но животът е нещо повече от това да гребеш срещу течението. Вие сам сте го знаел, нали, господин Маринвил?
Джони заби поглед в ъгъла и не му отговори.
4.
Първото, за което Мери си даде сметка, бе тежката миризма — миризма на гнило и развалено, от която ти се повдига. „О, Питър, да го вземат дяволите — помисли си тя все още в полусънно състояние. — фризерът е изключил! Всичко се е развалило!“
Обаче не беше права: фризерът се беше повредил много-много отдавна, още преди спонтанния й аборт, по време на пътешествието им до Майорка. Оттогава много неща се бяха случили. При това повечето се бяха заредили едно след друго, и то съвсем наскоро. Все неприятни, като че ли. Но какво по-точно?
„Централна Невада е пълна с напрегнати хора.“
Кой го беше казал? Мариел? Доколкото можеше да съди по беглите си спомени, трябва да е била тя.
„Няма и значение, при условие че е истина. А то си е истина, нали?“
Не знаеше. Не желаеше да знае. Най-много й се искаше да се върне в дълбините на мрака, откъдето част от съзнанието й се опитваше да я измъкне. Счуваха й се разни гласове
(„подли копелета“)
и звуци
(скръц-скръц-скръц),
за които не искаше да мисли. По-добре да си остане да лежи и да…