Изведнъж нещо пропълзя по лицето й — нещо космато. Тя се надигна и закри лице с дланите си. Усети нетърпима болка, пред очите й проблеснаха искрици, сърцето й запрепуска бясно в гърдите. В съзнанието й внезапно изплуваха куп спомени — толкова ясни и подробни, че дори Джони Маринвил би й завидял.
„Докато намествах щайгите, си ударих болната ръка!“
„Дръж се, след секунда ще си вътре.“
След което някой я беше сграбчил. Елън. Не, не Елън съществото
(Так),
което се беше вселило в Елън. Беше я ударило през лицето и тогава — бум-бум — светлините бяха угаснали.
Между другото светлините продължаваше да ги няма в буквалния смисъл. Мери нарочно примигна няколко пъти, колкото да се увери, че очите й са отворени.
„Че са отворени, отворени са. Може би просто се намираш в тъмно помещение… А може би си ослепяла. Приятна мисъл, нали, Мер, не ще и дума. Може би онази Елън толкова силно те е ударила, че си ослепяла…“
Усети нещо да пълзи по ръката й. Притича до средата на китката й и застана на едно място. Мери усещаше как телцето му тупти върху кожата й. Изцъка в израз на дълбока погнуса и размаха панически ръка, подобно на жена, която се опитва да пропъди досаден събеседник. Усещането изчезна: гадината си беше отишла. Изправи се на крака, в главата й отново прогърмя като гонг пронизителна болка, но тя не й обърна внимание. Наоколо се щураха същества и тя нямаше време за губене с някакво си главоболие.
Озърна се, опитвайки да разбере откъде идва тежката, сладникава миризма, която продължаваше да й напомня вонята вкъщи, когато двамата с Питър се върнаха от кратката си почивка на Балеарските острови. Бяха прекарали страхотно… до мига, в който се прибраха у дома с багажа и смрадта от собственото им жилище едва не ги прати в несвяст. Всичко беше безвъзвратно изгубено: двете кокошки; свинските пържоли, които Мери беше купила с намаление от някакъв месар в Бруклин; еленското месо, което Дон, приятелят на Питър, им беше донесъл; бурканите с ягоди, съхранявани още от лятото. Същата миризма я преследваше и сега.
Друга гадина, голяма колкото лешник, падна върху косата й.
Мери изпищя и заудря напосоки по главата си, но безуспешно. Нещото не искаше да се махне, затова се наложи да го хване с пръсти. Гадината изцвърча и се спука в ръката й, потече гъста течност. Тя издърпа мъхнатото същество от косите си и го захвърли. При падането си на земята нещото… звучно се разпльока. Ръката я пареше и сърбеше, все едно беше пипнала коприва.
„Моля те, Господи, нека не бъда аз следващата — помисли си. — Каквото и да става, не позволявай да свърша като ченгето. Или като Елън.“
Идеше й от паника да хукне напосоки из мрака. Щеше да разбие някъде главата си, щеше да се набучи на някакъв остър предмет, да речем на някакъв миньорски инструмент, и да се самоизкорми, като във филм на ужасите. Но дори и това не я плашеше колкото предчувствието, че освен малките гадини по пода и стените наоколо я дебне нещо друго. Нещо, което само чака да се поддаде на паниката и да побегне.
Навярно вече разтваряше обятията си да я прегърне…
Преследваше я усещането — може би си внушаваше, но не беше много сигурна — че някой безшумно се движи зад гърба й. Отляво й се счу търкане на плат, отдясно — шум от стъпки. Изведнъж точно зад гърба й се разнесе нещо подобно на животински рев. Преди дори да изпищи, звукът изчезна тъй внезапно, както се беше появил.
„Това, последното, не беше от живо същество — успокояваше се Мери. — Поне аз не мисля така. Най-вероятно някой клон, понесен от вятъра, се е ударил в метален предмет. Имам чувството, че се намирам в малка постройка. Елън ме е заключила някъде да не избягам, а междувременно фризерът се е развалил.“
Но ако Елън беше новото превъплъщение на Ентрейджиън, защо просто не я беше върнала в килията, откъдето всичко беше започнало? Да не би да се страхуваше, че останалите ще я намерят и повторно ще я освободят? Това можеше да послужи за обяснение, ако не друго — обяснение не по-нелогично от останалите. Нещо повече — подобна мисъл й помагаше да съзре бледия лъч надежда в края на тунела. Като се улови за него, Мери протегна ръце пред себе си и предпазливо запристъпва в мрака.
Имаше чувството, че е вървяла цяла вечност. През цялото време очакваше нещо да я докосне и най-накрая очакванията й се сбъднаха. Поредното малко същество пробяга по обувката й. Мери замръзна и изчака животинчето да си намери друга работа. Продължението обаче се оказа още по-зловещо. В мрака нещо изтрака, подобно на стенен часовник, чийто механизъм стърже на празен ход на всеки кръгъл час. Доколкото знаеше, подобен тракащ звук можеше да бъде дело на едно-единствено животно на света. Шумът не изчезна, само се отдалечи, както свистенето на вятъра заглъхва постепенно из пространството. Бумтенето отпреди малко, подобно на животински рев, се повтори. Този път Мери си каза, че клон се удря в метална повърхност. Намираше се в работно помещение, може би в бараката, където Стив и девойката с разноцветната коса се бяха натъкнали на малката каменна статуетка.