„Продължавай да вървиш.“
„Не мога. Наблизо дебне гърмяща змия. Може би не само една. Даже е много вероятно да са повече от една.“
„Да, но освен змии, има и друго. По-добре не стой на едно място.“
Мери докосна главата, където беше паднала гадината преди малко. Пулсът кънтеше в ушите й. Възможно най-бавно и предпазливо се приведе и протегна ръце. Във въображението й се редяха една след друга ужасяващи картини. Представяше си змии с дебелината на водопроводни тръби; усти, зейнали като кофа на багер; раздвоени езици, разсичащи като с камшик въздуха. А тя дори нямаше да ги забележи, щеше да налети на някоя от тях, да опре чело в хладната й кожа, да я усети едва когато отровата безшумно проникне в ококорените й очи. Пред погледа й притича дяволчето от килера, което я беше преследвало през цялото й детство и което тя по незнайни причини беше кръстила „ябълката Джак“. Облата му кафява главица се поклати, личицето му се разкриви в злорада усмивка, сякаш предчувстваше мига, в който тя щеше да попадне в капана му. Цялата тази смрад на развалено месо беше част от зловещия план — трябваше да прикрие издайническия дъх на вкиснат ябълков сок, да му помогне да я завари неподготвена и да я обсипе със смъртоносните си целувки, с които щеше да изсмуче последните капки живот от гърдите й. По-сетне й се мярна силуетът на пума, подобна на онази, която беше убила горкия Том Билингзли. Звярът беше клекнал в ъгъла на помещението, готов всеки миг да нападне. Привидя й се и Елън, срабчила метална кука в една ръка, извила устни в убийствена усмивка, която отново напомняше кука.
Но най-често й се привиждаха змии. Гърмящи змии.
Пръстите й докопаха нещо. Мери ахна от изненада и инстинктивно отстъпи назад, но нищо не последва. Беше се докоснала до твърд, неподвижен предмет. Може би беше маса, постлана с мушама. Поне така си мислеше. Прокара пръсти по плота и дори си наложи да не пищи, когато пръстите й напипаха поредната притичваща гадина. Нещото пропълзя по опакото на ръката й, дори понечи да се качи на китката й. Някакъв паяк най-вероятно, който за щастие скоро се махна. Мери продължи да изследва пространството с ръката си, докато сама не се оказа отново в положение на изследвана. Натъкваше се на представител на местната фауна, както се беше изразила Одри, Този път не беше паяк. Беше нещо по-голямо, с корава повърхност и здрави нокти.
Замръзна на място, но колкото и да се опитваше, не успя да възпре тихия си стон. Пот се стече по челото й, все едно я бяха покапали с нагорещено машинно масло, и я накара да стисне клепачи. Без да му пука ни най-малко, нещото се размърда в ръката й, стисна я свойски за пръста и си отиде. Мери слушаше как стъпките му тракат по дъските на масата. Продължи да опипва пред себе си, макар че женската интуиция я подтикваше да се откаже. Да спре, добре, но тогава какво щеше да прави? Щеше да остане сама в тъмното, да трепери от страх и да се вслушва във всички тревожни шумове около себе си. Колко време щеше да издържи, преди да изгуби напълно разсъдъка си или да изпадне повторно в несвяст?
Напипа някаква чиния — дълбока чиния… Пълна. Засъхнала супа? Пръстите й докоснаха лъжицата, оставена на масата. Да, супа ще да е било. Продължи да търси нататък, натъкна се на малка твърда вещ, навярно солница, сетне на нещо меко и отпуснато. Спомни си за една игра, която играеше с приятелките си, когато ги оставеха да нощуват заедно, в нечий дом. Играеше се на вечеря и задължително се изгасваха лампите. Ако се поднасяха спагети, някой обявяваше с траурен тон: „Червата на умрелия.“ Ако беше рибено желе, друг допълваше: „Мозъкът на умрелия“ и така нататък.
Най-накрая ръката й се докопа до твърд, цилиндричен предмет. При допира той се олюля и падна на масата, при което нещо вътре издрънча. Мери веднага се сети какво е… Или поне се надяваше да се е сетила: батерии в дръжката на фенерче.
„Моля Ти се, Господи — каза си наум. — Моля Те, нека се окаже каквото ми се струва, че е.“
Отвън отново й се счуха стъпки, но този път не им обърна внимание. Пръстите й напипаха парче студено месо („лицето на умрелия“), но тя дори не усети. Сърцето й биеше до полуда, гърлото й се беше стегнало до такава степен, че едва си поемаше въздух. Ето! Ето!