Хладен, гладък метал. Наистина беше фенер. „А сега, Господи, направи така, че да проработи. Моля те!“
Мери натисна копчето. Сноп светлина огря пространството пред нея и пулсът в ушите й изведнъж замря. Всичко замря.
Масата беше дълга, в единия й край беше наредена някаква апаратура, до апаратурата — парчета руда. В другия край бяха поставени чинии, сребърни прибори, чаша за вода. Голям черен паяк беше паднал в чашата и не можеше да се измъкне; напразно дращеше с крака по стъклото — силите не му стигаха да се добере до ръба. Други паяци пълзяха напред-назад по масата. Сред тях обаче се забелязваха и скорпиони, навирили глави като депутати от парламента, наежени да боцкат с жила политическите си противници. На стола до масата седеше едър плешив мъж с тениска с надписа на минно дружество „Диабло“. Бяха го простреляли почти от упор. Това в чинията не беше никаква супа, ами съсирената кръв на мъртвеца.
Лека-полека сърцето на Мери възстанови ритъма си, нейната собствена кръв се шурна като вода под налягане в артериите й, жълтият сноп светлина, който фенерът хвърляше из мрака, изведнъж започна да премигва и да се обагря в червено. Бавно в ушите й се надигна писък като от свирка на приближаващ локомотив.
„Да не вземеш да припаднеш. Да не си посмяла…“ Без да иска, обърна фенера наляво. В ъгъла на помещението, под плаката, на който бе изписано „ДАВАЙТЕ, ДАВАЙТЕ, ЗАТВОРЕТЕ МИНИТЕ, НЕКА КОПЕЛЕТАТА ИЗПУКАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО!“, се гърчеше цяло гнездо гърмящи змии. Мери прокара лъча светлина по металната стена, прескочи няколко сборища от паяци (някои от тях не биха се побрали в дланта й), в другия ъгъл се бяха спотаили още змии. Вцепенението, което ги обхващаше през деня, си беше отишло и сега влечугите неспокойно се гърчеха и от време на време заплашително тракаха с опашки.
„Не припадай, не припадай, не припадай…“ Мери се извъртя на другата страна и щом светлината падна върху трите трупа, които й правеха компания в мрака, много неща й станаха ясни. Сега си обясняваше защо й вонеше на развалено, но това беше само началото.
Труповете, опрени на стената, вече се намираха в напреднал стадий на разлагане: бяха проядени от червеи и все пак в положението им нямаше нищо случайно. Който и да ги беше оставил, се беше погрижил да ги положи един до друг, все едно са си легнали. Подутите им, почернели ръце бяха прибрани на гърдите им. Мъжът в средата навярно е бил негър. Нито той, нито другият вдясно от него й бяха познати, но третият труп й беше твърде добре познат. Припомни си как същият този човек им беше изреждал правата при арестуване и в същото време им беше подметнал „Ще ви убия.“
Докато го гледаше със зяпнала уста, някакъв паяк се подаде от устата на Коли Ентрейджиън.
Фенерчето затрепери в ръката й и тя го насочи отново към лицата на другите двама. Трима мъже. Трима много едри мъже, всеки от тях поне метър и деветдесет висок.
„Разбирам защо съм тук, не в затвора — помисли си. Разбирам и защо не ме убиха още в самото начало. Когато свърши Елън… идва моят ред.“
Това й дойде твърде много и тя неистово запищя.
5.
Просторното помещение на ан така сияеше с бледа червеникава светлина, която сякаш не идваше отникъде. Създанието, което все още донякъде напомняше на Елън Карвър, тръгна от единия към другия край, придружавано от цял полк паяци и скорпиони. Високо над него каменните лица на кантаките го следваха с погледи. В отсрещния край на помещението се издигаше пирин мох — издадена фасада, напомняща на фасадата на мексиканска хасиенда. Пред нея зееше дълбока яма — ини, кладенецът на световете. Може би светлината идваше от дълбините му, но не бе сигурно. Наредени в кръг около отвора чакаха койоти и лешояди. От време на време някоя от птиците разперваше крила, а някой от зверовете свиваше уши; ако не бяха тези движения, човек би помислил, че има пред себе си каменни статуи.
Елън вървеше бавно; главата й се беше килнала на една страна. Коремът й се пръскаше от болка. Кръв се стичаше по краката й на тънки струи. Памучната й фланелка вече беше подгизнала; бе пъхнала между краката си сгъната тениска, която също се беше напоила. Изборът отново не беше сполучлив. Първият път Так се бе вселил в тялото на човек, страдащ от тумор на простатната жлеза — така и не беше отишъл на лекар да се прегледа — и злото беше започнало оттам, разяждащо плътта с такава шеметна скорост, че съществото трябваше да благодари, задето намери Джоузефсън навреме по телефона. Самият Джоузефсън бе издържал малко повече. Ентрейджиън — почти съвършен индивид — се бе оказал по-издръжлив и от него. Ами Елън? Оказа се, че Елън е носела с години някаква кожна инфекция. Нищо и никаква си екземка, но достатъчна, за да рухне „къщичката от карти“. И сега…