Е, разполагаше с Мери. Още не смееше да се възползва, не и преди да разбере какви са плановете на останалите. Ако писателят надделееше в спора и ги отведеше обратно на магистралата, съществото щеше да вземе някой от камионите (заредено с колкото кантахи можеше да пренесе в джобовете си) и щеше да подкара към хълмовете. Вече си беше подбрало цел: Алфавил, колония на вегетарианци, приютили се сред неприветливата област Десатоя.
Веднъж да дойде Так, няма да останат дълго вегетарианци.
Ако ли пък малкото християнче вземеше връх и четиримата поемеха в южна посока, Мери щеше да послужи като примамка. Или като заложник. Но и за едното и за другото нямаше да свърши работа, ако момченцето предусетеше, че се е лишила от човешкия си облик.
Так седна на ръба на кладенеца и впери поглед в дълбините му. Ини имаше формата на фуния. Горният отвор беше с диаметър три и половина метра, а осем-девет метра по-надолу до такава степен се стесняваше, че оставаше само дупчица. Но именно там изригваше на импулси ослепителна червена светлина. Все едно беше зеница на око.
Един от лешоядите понечи да отпусне глава на кървавия скут на Елън, но беше грубо изблъскан. Так се бе надявал самата гледка на кладенеца да му подейства успокояващо, да му помогне да реши как да постъпи (защото именно ини беше неговият дом; Елън Карвър представляваше само временно убежище), но вместо това само се разтревожи още повече.
Нещата не вървяха на добро. Като си припомняше събитията в обратен ред, Так си даваше сметка, че нечия друга сила се беше намесила, може би още от самото начало.
Страхуваше се от момчето, особено сега, когато обитаваше умиращата Елън. Най-много го плашеше идеята да се окаже отново затворено в тясното гърло на ини, също както духа в бутилката. Но това не биваше да се случи. Дори момчето да ги доведеше, подобно нещо не биваше да се случи. Останалите щяха да бъдат твърде раздвоени заради съмненията си, момчето също щеше да се обърка от множеството си задължения на човешко същество — особено от синовните чувства към майка си, — затова пък умре ли детето, Так щеше да затръшне вратата повторно, щеше да отреже всички изходи и да се нахвърли върху останалите. Писателят и бащата на момчето трябваше да умрат, но двамата млади Так щеше да примами и остави живи. По-нататък можеше да използва и техните тела.
Наведе се, без да обръща внимание на кръвта, която шуртеше по бедрата на Елън, още по-малко — на зъбите, които се ронеха си от челюстта на Елън, или на кокалчетата на дясната ръка, които бяха станали на сол, когато удари Мери. Взираше се в конусовидния кладенец и в примижалото червено око на дъното.
Окото на Так.
Момчето би могло да умре.
Та то в крайна сметка си оставаше обикновено човешко същество… не беше нито демон, нито бог, нито нов месия.
Так се надвеси още повече над кладенеца. Долавяше звук — съвсем тихо тананикане, толкова ниско, че не се побираше в никоя гама. Беше някаква глупашка мелодийка… Но по своему прекрасна, неустоима. Затвори очи и пое дълбоко въздух, опитвайки да се просмуче от силата, която лъхаше от кладенеца, да поеме колкото се може повече от нея, да забави — поне за известно време — процесите на разлагане, обхванали човешкото тяло, в което се беше вселил. Елън щеше да му послужи още известно време. А освен това покоят на ини най-после го беше обладал.
— Так — прошепна съществото в мрака. — Так ен тоу ини, так ах лах, так ахуан.
След което се умълча, от недрата на червеникавата, напяваща тишина на кладенеца, се разнесе странен звук, сякаш някой сърбаше кървава супа.
ГЛАВА ВТОРА
1.
— Човекът, който ми разказа всичко това — Дейвид, онзи, който ме водеше в миналото, държеше изрично да спомена, че пръстът на съдбата няма нищо общо с тази история. Всъщност това е най-страшното. И Пай, и господин Билингзли, и всички останали в Деспърейшън намериха смъртта си само защото един човек мразел службата за здравно и социално осигуряване на миньорите, а друг бил твърде любопитен и все не го свъртало да си стои на работното място зад бюрото. Това е всичко.
— И това си го научил от Господ, така ли? — попита недоверчиво Джони.
Момчето кимна.
— Е, започваме да говорим врели-некипели — зафилософства Маринвил. — Най-напред били братята Лушан, след тях Джоузефсън, пощурелия секретар. От Ей Би Си ще се изръсят здравата за репортаж.