— Търся го по служба.
— Е, да оставям слушалката и да си гледам работата приключва Дениз. — Какво ще кажеш да се погрижиш за настинката си, Рип… не ми звучиш никак добре.
— Болна ми е душата по теб — шегува се той.
— Нали — изпуска тя, без да иска, слушалката на плота. Брад! — чува се как крещи. — На телефона! За теб е! Господин Приказка! — Малка пауза, в която Брад навярно я пита какво точно има предвид. — Ела да разбереш — настоява Дениз и след секунда той е на телефона. По гласа му се познава, че не е от наивниците, които си мислят, че от лотарията ще ти се обадят в пет сутринта, за да ти съобщят, че печелиш.
— Брад, тук е Кери Риптън — представя се Так. Знае много добре как да го изкара от заведението; идеята му беше подхвърлена от покойния Кърк Търнър. — Дали си държиш фотоапарата в колата? — Разбира се, че го държи. Освен всичко друго е заклет любител на птици. Дори се изживява като орнитолог-аматьор. Тази сутрин обаче Кери Риптън има да му предложи нещо no-интересно дори от птици. Много по-интересно.
— Да, разбира се, за какво става въпрос?
Риптън се обляга на стената и плаката на нея: на плаката е изобразен покрит със сажди миньор, който сочи с пръст, все едно е чичо Сам, и се заканва: „ДАВАЙТЕ, ДАВАЙТЕ, ЗАТВОРЕТЕ МИНИТЕ. НЕКА КОПЕЛЕТАТА ИЗПУКАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО!“
— Ако скочиш веднага в колата и довтасаш тук, ще ти покажа нещо — обещава Риптън. — А ако успееш да пристигнеш преди Паскал Мартинес и смяната му, ще изщракаш най-удивителните снимки през живота си.
— За какво говориш? — пита Джоузефсън, очевидно заинтригуван.
— За костите на четиридесет мъртви китайци, как ти звучи за начало?
— Какво…
— Вчера следобед се натъкнахме на старата китайска мина. Само на шест метра от повърхността и попадаш на…
— Веднага идвам, да не си мръднал. Да не си посмял да мръднеш оттам!
Връзката прекъсва и Риптън се ухилва с кървавите си устни.
— Няма — съгласен е той. — За това недей се тревожи. Кан де лах! Ах тен! Так!
Десет минути no-късно Риптън, който вече кърви не само през задника и пениса си, но дори през пъпа си, се показва на дъното на рудника и се обръща с лице към склона. Простира ръце над главата си подобно на евангелистки проповедник и заговаря животните на езика на безформеното. Всички те избягват надалеч или се скриват в мината. Нищо хубаво няма да стане, ако Брад Джоузефсън ги види.
Пет минути след това Джоузефсън се появява в горния край на стръмния път. От напрежение не може да се отпусне на седалката на стария си буик. На капака на мотора стои лепенка, според която „МИНЬОРИТЕ ВЛИЗАТ ПО-НАДЪЛБОКО И СТОЯТ ПО-ДЪЛГО“. Риптън го наблюдава от вратата на служебната постройка. Освен всичко друго Брад не трябва да го вижда, не и преди да се е доближил достатъчно.
Това не е проблем. Спирачките изпищяват по чакъла, Брад паркира колата, излиза, грабва три различни фотоапарата и се запътва с бодра крачка към къщата. По едно време застива на едно място и с опулени очи се заглежда по посока на зейналата в склона дупка.
— Мамка му, това е „китайката“, няма съмнение — възкликва той. — Трябва да е тя. Хайде, Кери! За Бога, да побързаме, Мартинес ще довтаса всеки момент!
— Няма, събота почват работа no-късно от обикновено — усмихва му се доволно Риптън. — Успокой топката.
— Да, но какво ще правим със стария Джо? Той може да е…
— Успокой топката, казах! Джо е в Рино. Внучката му си родила бебенце.
— Чудесно! Велико! Имаш ли пура? — Брад започва да се смее почти истерично.
— Влез вътре — кани го Риптън — Имам да ти покажа нещо.
— Нещо, което си извадил от дупката?
— Точно така — съгласява се Риптън и всъщност е прав донякъде. Той наистина иска да покаже на Брад нещо, което се е измъкнало от дупката. Джоузефсън стои все тъй навъсен и оглежда апаратите. Докато се опитва да определи коя лента с кой от тях върви, Риптън го сграбчва за ръката и го блъска в помещението. Джоузеф се възущава на глас. След малко ще се уплаши, по-нататък ще изпадне в ужас, но засега не е забелязал трупа на Прудъм и само се възмущава.
— За последен път ти казвам, успокой топката! — предупреждава го Риптън, затваря вратата и я заключва отвън. — Отпусни се, де!
И като сам се смее на шегата си, отива до камиона и влиза в кабината. Подобно на повечето истински западняци и Кери Риптън искрено вярва е правото на американеца да носи оръжие. На рафта зад седалката на шофьора стои ловна пушка, а в жабката — коварно малко пистолетче рюгер. Зарежда пушката и я поставя в скута си. Пистолета, който вече е зареден, поставя на седалката до себе си. Първоначално понечи да го пъхне в колана си, но сега целият е до такава степен подгизнал от кръв („Риптън, тъпако неден — говори сам на себе си, — толкова ли не знаеш, че мъже на твоята възраст трябва да си преглеждат простатната поне веднъж в годината!“), че само би намокрил оръжието.