— Да, но стигнем ли веднъж до плейофите, ще му разкажем играта — обеща му Джони и отново се засмя. Върна се в мислите си към онези глупави коктейли, когато всички се смеят глупаво на глупави остроумия, докато в дъното на залата безхаберен джазов състав изпълнява безхаберни кавърверсии на вехти шлагери като „Знаете ли пътя за Сан Хосе?“ и „Татко обича мамбо“. Все по този начин се беше смял от мига, в който изпълзя мокър до кости от басейна в „Белер“. Но какво от това? Негово право беше да се смее, както си иска, където си иска, колкото си иска. В крайна сметка е печелил Националната награда за литература…
— Ще избера някоя кола от паркинга пред минното дружество. Натискам газта и спирам чак в Остин. Оттам ще позвъня анонимно на щатската полиция и ще им разкажа как нещо много лошо се е случило в Деспърейшън. След това ще наема стаи в най-сносния местен мотел и ще се надявам всички да се появите, та да ги ползвате. Ако пристигнете живи и здрави, аз черпя. Но така или иначе, влакът вече спря на моята гара. Мисля, че Деспърейшън ме излекува веднъж завинаги от въздържателството. — Маринвил се усмихна на Стив и Синтия, застанали един до друг. Трябва да сте полудели да не дойдете с мен. Другаде ви е мястото на вас двамата, не ми е нужна лупа да го видя. Тук единственото, което можете да постигнете, е да се превърнете в поредните кантахи на Дейвидовия Господ канибал. След което обърна гръб на четиримата и със сведена глава и биещо до полуда сърце се отдалечи. Очакваше да го изпратят с ругатни, закани, може би молби. Беше готов на всичко. Единственото, което би го накарало да се обърне, беше последната реплика на Стив Еймс, с която той дори не се опитваше нещо да му каже, а само констатираше:
— Не те уважавам:
И Джони наистина се обърна, жегнат не от друго, а от самия факт, че някой можеше да изрече подобно нещо.
— Божичко — оплака се той. — Току-що изгубих уважението на човек, който навремето е събирал повръщнята на Стивън Тайлър. Ама че късмет!
— Никоя от книгите ти не съм чел, но прочетох разказа, който ми даде, прочетох и книгата за теб — отговори му Стив. — Онази от професора в Оклахома. Разбирам, че си бил голям гуляйджия, че си се държал лайнарски с жените си и все пак си отишъл без оръжие във Виетнам… За Бога… тази вечер… пумата… какво стана с всичко това?
— Стана, че всичко това потече като пикня по крачола на пияница — рече Джони. — Предполагам, иска ти се друго обяснение, но това е. Каквото беше останало от душата ми, удави се в един плувен басейн. Или ти звучи абсурдно?
Дейвид се присламчи до Стив и Синтия. Изглеждаше все така блед и изтощен, но поне се беше успокоил.
— Вече си белязан. То ще те пусне да си отидеш, но веднъж да усетиш миризмата на Так по себе си, ще ти се прииска никога да не си тръгвал.
Джони изгледа момчето. Нужно му беше огромно усилие на волята — всъщност цялата воля, която му беше останала — за да не се качи обратно в камиона.
— Тогава ще си слагам повече одеколон. Довиждане, момчета и момичета. Прав ви път.
Този път наистина си тръгна и с бързи крачки се отдалечи. Още малко и щеше да се затича.
4.
Настъпи тишина. Наблюдаваха как Джони се изгубва в далечината и никой нищо не продумваше. Дейвид усещаше тежестта на бащината ръка върху раменете си и сам се убеждаваше, че никога през живота си не се е чувствал толкова празен и непотребен. Играта свърши и те бяха изгубили. От яд ритна една от празните бутилки, погледът му проследи как шишето се удря в металната преграда, как подскача и се озовава до… Дейвид направи крачка напред.
— Вижте, портфейла на Джони. Сигурно е изпаднал от джоба му.
— Горкичкият — уж го съжали Синтия.
— По-скоро се изненадвам, че го изпуска чак сега — каза Стив. Говореше бавно и безразлично, като човек, който мисли за съвсем други неща. — Все му повтарях, че човек, тръгнал да пътува с мотоциклет, трябва да върже портфейла си с верижка. — По устните му изведнъж грейна бледа усмивчица. — Може би няма да му е толкоз лесно да поръча стаите в Остин…
— Надявам се да прекара нощта на паркинга — обади се Ралф. — Защо не и насред пътя.
Дейвид обаче не ги слушаше. Чувстваше се по същия начин, както преди месеци в Беър Уудс, когато Господ още не беше казал нищо, но Дейвид вече знаеше, че ще проговори. Наведе се и вдигна портфейла. Щом го докосна, все едно ток го удари в мозъка. Без да иска, изсумтя като от задоволство.
— Дейвид? — погледна го Ралф. Гласът му звучеше толкова далеч, че хлапето дори не знаеше на него ли говорят.
Без да обръща внимание на баща си, момчето отвори портфейла. В едно от отделенията имаше банкноти, в съседното — намачкани документи — визитни картички, обяви. Без да се занимава с тях, Дейвид дръпна закопчалката на някакъв джоб от вътрешната страна, където имаше много фотографии. Докато ги разглеждаше, останалите го наобиколиха и на свой ред се загледаха: един брадясал Джони и до него красива, тъмнокоса жена с изпъкнали скули и огромен бюст; до тях един Джони с прошарени мустачки, застанал на палубата на яхта; после още един Джони с конска опашка и вечерно облекло, застанал до известен актьор, който поразително приличаше на Пол Нюман от времето, когато Нюман още не продаваше сосове и подправки. Общото между Джонитата беше, че всички бяха по-млади, косите и брадите им бяха черни, бръчките по лицето едва се забелязваха. Докато изведнъж…