Обърна глава и видя огромен горски вълк — може би бе същият, който беше гонил Стив и Синтия с кантаха, стиснат между зъбите. Очите му светеха в мрака. За секунда звярът се поколеба и Джони си позволи мъничко надежда — може би вълкът го беше страх, може би щеше да отстъпи. Но в следващия миг хищникът се нахвърли върху него и оголи зъби.
2.
Нещото, което някога се наричаше Елън Карвър, беше концентрирало импулсите на съзнанието си върху вълка (искаше да го използва, за да свърши веднъж завинаги с писателя) до такава степен, че изпадаше в своеобразен транс. Но изведнъж нещо обезпокои Так — неочаквана спънка в общия ход на нещата. За миг отпусна хватката си и вълкът застина на място. Так насочи цялото си съзнание към камиона и със зловещо любопитство се опита да проникне в умовете на хората там. Нещо се беше случило, но той не можеше да определи какво. Създаваше се впечатление за объркване, както когато човек се събуди в стая, в която мебелите наскоро са били пренаредени.
Може би ако не се стреми да бъде на две места едновременно…
— Ми хим, ен тоу — заповяда Так и пусна вълка срещу писателя. Свършено бе с бъдещия Стайнбек: четирикракото беше бързо и силно, двукракото — бавно и слабо. Так пропъди вълка от мислите си, образът на Джони Маринвил най-напред изтъня, сетне се изгуби съвсем в дълбините на паметта му в мига, в който писателят посягаше към някакъв предмет на масата до себе си и ужасен следеше с поглед всяко движение на звяра.
Вместо това Так насочи вниманието си към камиона и групичката хора — макар от тях четиримата само един беше от значение (защо не беше проумял тази истина от самото начало) — дрисливото християнче.
Яркожълтият камион стоеше все така паркиран насред улицата. Так го виждаше добре отвън през фасетъчните очи на паяците и чрез топлинните усещания на змиите, но опиташе ли да се вмъкне вътре, все не успяваше. Нямаше ли кой да гледа вътре? Едно-единствено малко паяче поне? Или християнчето успяваше да блокира по някакъв начин зрението му?
Нямаше значение. Не разполагаше с време, за да се занимава с подробности. Те си бяха вътре, трябваше да са вътре, нямаше как иначе и Так трябваше да се задоволи с това, защото другаде също се случваха тревожни неща. И то в непосредствена близост. Нещо ставаше с Мери.
С усещане, едновременно непознато и неприятно, че нещо го привиква, че нещо го дърпа за ръката, Так се отказа от камиона и се съсредоточи върху служебната постройка. Съзнанието му се всели в стотиците тревожно щуращи се напред-назад погледи на създанията вътре. Най-напред забеляза отместената сушилня, сетне и това, че Мери я няма. По някакъв начин се беше измъкнала.
— Ти, курво! — изкрещя Елън и от устата й бликна кръв като от фонтан. Само една дума трудно би могла да изрази всички чувства, които вълнуваха Так, затова занарежда ругатни и закани на своя стар като света език, докато ставаше. Плашеше го физическото изтощение на тялото, в което се бе вселил, но най-тревожното бе, че не разполагаше с резервно тяло, в което да се прехвърли, ако се наложи; засега трябваше да се задоволява с наличното. Мина му през ума да се възползва от животните, но никое от тях не би се оказало достатъчно силно, за да побере енергията му; вселяването му в който и да било човек го унищожаваше за броени дни, какво ли оставаше за по-нисшите създания? Змия, койот, плъх, дори лешояд, всички биха се пръснали на парчета секунди, най-много минути, след като Так ги обладае. Горският вълк издържал час-два, но от целия вълчи род беше останал един-единствен екземпляр, а той сега се намираше на пет километра оттук и си имаше други задачи (вероятно от гастрономическо естество) с писателя.
Нямаше избор, трябваше му жената.
Трябваше му Мери.
Съществото, което бледо напомняше на Елън, се промъкна през отвора в стената и със сковани крачки се запъти към бледолилавия квадрат, който отбелязваше края н шахтата. Докато вървеше, около него подскачаха цвъртящи плъхове, упоени от миризмата на кръв, която шуртеше по краката на Елън. Так ги изрита и напсува на древния си език.
На изхода на мината спря и се огледа. Луната вече се беше скрила зад отсрещния склон, но все още осветяван местността, пък и лампата от купето на полицейската кола помагаше. Светлината му беше достатъчна да забележи че капакът на автомобила е отворен и да се досети, че коварната жена по някакъв начин е повредила двигателя. Как беше успяла да се измъкне от къщата? Как беше посмял да го стори?
За пръв път Так усети страх.
Погледна вляво и забеляза, че гумите и на двата пикапа са надупчени. Повтаряше се старата история с караваната на Карвърови с тази разлика, че сега него бяха хванали капана, а това ни най-малко не му се нравеше. Остава камионите, но въпреки че Так знаеше къде са ключове — в чекмеджетата в служебната стаичка имаше ключове за всичко — нямаше да са му от полза; не можеше да кара подобни страшилища. Кери Риптън знаеше да се оправя с кмионите, но Так се беше разделил с неговите способности в мига, в който се прехвърли в тялото на Джоузефсън. В ролята си на Елън Карвър беше способен да възстанови ви донякъде паметта на Риптън, Джоузефсън и Ентрейджиън (макар че и техните спомени избеляваха като снимки, оставени на слънце), но не и техните качества, познания и способности.