Очакваше и този път Тери да му отговори нещо, но тя замълча. Маринвил възстанови за последен път случката отпреди малко, превъртя всеки момент обратно през съзнанието си, всеки отделен кадър. Най-накрая реши, че цялата тайна се крие в ръката му на бейзболен питчър, който съвсем не е забравил как се мята топката, и в най-обикновеното чукче, което му бе попаднало. Никакви сини светлини, никакви специални ефекти. Ужасът, празнотата и отчаянието, които го обхващаха, бяха временни настроения: те щяха да преминат. Това, което му предстоеше, бе да откачи ремаркето с рудата, като използва същия този чук. Сетне ще се качи на джипката и да се разкара оттук възможно най…
— Не е зле, майсторе! — обади се нечий глас от вратата. Джони рязко се извърна. Срещу него стоеше момчето.
Дейвид. И гледаше вълка. Най-накрая вдигна хладния си поглед към Маринвил.
— Късмет — обясни Джони.
— Мислиш ли, че става дума за късмет?
— Баща ти знае ли, че си излязъл от камиона?
— Знае.
— Ако си дошъл да ме убеждаваш да остана, хич не се и надявай — предупреди го Джони. Наведе се и замахна с чука към големия болт. Не само че не го уцели, ами удари с все сила ръката си в метала. Извика от болка и инстинктивно лапна удареното място. И като си помисли, че само преди минути бе успял да улучи вълка между очите…
Предпочете да не довършва мисълта си. Стисна по-силно чука и отново се наведе над болта. Този път го удари както трябва — не съвсем добре, но достатъчно точно за да го избие.
„И това не е никакъв знак“ — продължаваше да се навива той.
— Ако пък си дошъл да ми пълниш главата с теология, шансовете ти са същите. Виж, ако си решил да дойдеш с мен в Остин…
Така и не се доизказа. Момчето му подаваше нещо.
— Какво е това? — попита, въпреки че добре знаеше. Зрението му не беше чак толкова слабо. Изведнъж усети как устата му пресъхва. „Защо ме преследваш? — попита мислено той, без да е сигурен точно към кого отправя въпроса си, във всеки случай не към момчето. — Няма ли най-сетне да изгубиш дирята ми? Няма ли да ме оставиш на мира?“
— Портфейлът ти — рече Дейвид. Погледът му не помръдваше от лицето на Маринвил. — Падна от джоба ти. Донесох ти го. Вътре е личната ти карта, ако случайно си забравил кой си.
— Много смешно.
— Не се шегувам.
— Тогава какво искащ? — сряза го Джони. — Награда? Добре, дай ми адреса си, ще ти пратя я двайсет долара, я книга с автограф. Или предпочиташ автограф от Албърт Бел? Мога да ти го уредя. Каквото пожелаеш.
Дейвид сведе очи към вълка.
— Доста добър удар. За човек, който не може да уцели неподвижен болт от десет сантиметра разстояние…
— Затваряй си устата, многознайко! Дай ми портфейла и да тръгваме. Ако ли пък не щеш, хвърли ми го. Или дори го задръж…
— Вътре има една снимка. С двама други стоите пред някакво заведение, наречено „Виетконгска вишка“. Предполагам, бар.
— Да, бар — съгласи се Джони. Прокара длан по грапавата дръжка на чука, без да усеща болката. — Високият на снимката е Дейвид Халбърстъм. Много известен писател. Историк. Бейзболен запалянко.
— Повече се интересувам от средновисокия мъж в средата — възрази Дейвид и в този миг нещо в Джони (дълбоко-дълбоко в съзнанието му) предусети накъде бие момчето и какво се кани да изрече. Именно тази част от съзнанието му застена от болка и негодувание. — Мъжът със сивата тениска и шапката на янките. Мъжът, който ми показа китайската мина. Този мъж си бил ти.
— Глупости на търкалета — отвърна му Джони. — Също като останалите небивалици, които дрънкаш от самото начало…
Дейвид Карвър запя:
— „Тогава рекох, докторе… господин Ем Ди…“
Все едно вълкът го беше блъснал втори път в гърдите. Джони изтърва чука на земята.
— Престани! — помоли.
— „…можеш ли да кажеш… от кое ме боли… А той ми вика, йе-йе-йе…“
— Престани! — изкрещя с пълно гърло Джони. Все едно ток го беше пронизал. Все едно лавина бе започнала да се свлича в душата му, готова да помете всичко, за което той се бе убеждавал, че е стъпило на здрави основи. Защо му е трябвало на момчето да идва при него? Защото са го пратили, разбира се. Не е негова вината. Въпросът беше по-скоро защо ужасният господар на момчето така и не щеше да ги остави на мира.
— Раскалс — обясни Дейвид. — Само че в този си състав са известни повече като Йънг Раскалс. Тази ли песен звучеше, когато ти умря, Джони?
Като филмова лента през прожекционен апарат започнаха да се свличат отгоре надолу кадър след кадър на фона на песента „Чувствам се толкова зле“: американски войници, повечето на възраст на единайсетокласници, разпарят задниците на убитите в търсене на скрити съкровища грозен лов на мърша в една още по-грозна война кан тах в кан так. Той самият се завръща при Тери с доза кокаин в дюкяна на панталоните си и маймунка на рамо, намира се на границата на лудостта, задето не е могъл да се насмърка досега. Удря й шамар насред летището, понеже си позволява да каже нещо духовито за войната („неговата война“ — беше се изразила Тери, все едно той беше виновен за нейното избухване), удря я толкова силно, че кръв бликва от устата и носа й. Въпреки че бракът им продължава да крета още година и нещо, всичко свършва именно на изход Б на терминала на „Юнайтед Ерлайнс“ в Ла Гуардия при звука на шамара. Ентрейджиън го рита в крака, докато той се въргаля из праха на шосе номер 50, но не рита литературния лъв, спечелил Националната награда за литература, или единствения бял американски писател, който си струва, а някакъв застаряващ шкембелия, облечен в ненужно скъпо кожено яке — човек, който вече чака Господ да му прати смърт. Ентрейджиън му заявява, че работното заглавие на бъдещата книга на Джони го ядосва, вбесява го толкова, че му идва да излезе от кожата си.