— Няма да се върна там — заяви Джони с дрезгав глас. Не и заради теб, нито заради Стив Еймс, нито заради баща ти, нито заради Мери, нито дори заради целия свят. Няма да се върна. — Вдигна чука и заудря по ремаркето с рудата, все едно подчертаваше собствените си думи. — Чуваш ли какво ти говоря? Губиш си времето. Няма да се върна. Няма, няма и няма!
— В началото не можех да проумея как си могъл да бъдеш ти — продължи да разказва Дейвид, все едно нищо не чуваше. — Намирах се в страната на мъртвите, това ти самият ми го каза. Но ето, че сам беше жив. Така поне си мислех. Въпреки че бях видял белега ти — посочи той китката на Джони. — Ти умря… кога точно? През 66-а? През 68-а? Предполагам, няма особено значение. Когато човек престане да се променя, да чувства, той умира. Всеки път, когато си посягал да се самоубиеш, ти просто си искал да узакониш едно съществуващо положение. Нали така? — Изведнъж се усмихна със съчувствие, толкова невинно, мило и лишено от всякаква осъдителност, че трудно можеше да се опише.
— Джони — заключи, — Господ може да възкреси мъртвите.
— О, Исусе Христе, не ми го споменавай — промълви Джони. — Не искам никой да ме възкресява. Ала гласът му идваше отдалеч.
— Твърде късно е — увери го Дейвид. — Вече го е сторил.
— Да вървиш по дяволите, геройчо, аз заминавам за Остин. Чуваш ли ме? ЗА ШИБАНИЯ ОСТИН!
— Так ще е пристигнал преди теб — предупреди го Дейвид. Все още държеше портфейла — онзи със снимката на Джони, Дейвид Халбърстъм и Дъфи Пинет, застанали пред долнопробния бар „Виетконгската вишка“. Пълна дупка, но с най-добрия джукбокс в цял Виетнам. Истински „Вюрлицер“. Дори и сега Джони си спомняше вкуса на бирата, чуваше песента на Раскалс, ритъма на барабаните, режещия като с нож звук на органа. Спомняше си горещината, гъстата растителност и адската горещина, слънцето, което те удряше като гръм, но най-вече онази песен, която звучеше от всички заведения, от всички радиостанции, от всеки проклет джукбокс; в известен смисъл това беше песента на Виетнам: „Чувствах се толкова зле, попитах семейния лекар какво ми е.“
„Тази песен ли звучеше, когато ти умря, Джони?“
— Остин — опитваше се да настоява писателят, но гласът му изневеряваше. И пак това усещане за раздвоение.
— Ако сега заминеш, Так ще те посреща навсякъде по земята — повтаряше Дейвид с неумолимия тон на надзирател в затвора. Все така държеше портфейла, в който беше погребана омразната снимка. — Не само в Остин. Из хотелските стаи. Из залите за конференция. Ще присъства на обедите, когато се събирате да разговаряте за литература и да разменяте светски клюки. Когато бъдеш с жена, той ще я съблича вместо теб и той ще прави секс с нея. Най-лошото е, че може да живееш дълго по този начин. Ще се превърнеш в кан де лах, в новото сърце на безформеното. Ми ши кан ши. В празния кладенец на окото.
„Няма!“ — понечи да изкрещи за сетен път Джони, но този път нито звук не излезе от гърлото му, а когато посегна да удари отново ремаркето, чукът се изплъзна от ръката му. Краката му се подкосиха, той се строполи на земята и нададе сподавен вик на болка. Усещането за раздвояване се усилваше и той си даде сметка — ужасен и примирен едновременно, че не става дума за плод на въображението. Буквално се разделяше на две. От едната страна оставаше Джон Едуард Маринвил, който не вярваше в Господ и не желаеше Господ да вярва в него; тази му същност искаше да си замине оттук и си обещаваше Остин да бъде само първата спирка. От другата страна стоеше Джони, който искаше да остане. Нещо повече — който искаше да се бие. Който беше навлязъл твърде надълбоко в тази луда гонитба на свръхестественото, за да пожелае да загине заради Дейвидовия Господ, да остави да взривят съзнанието му и да го оставят да изгори като нощна пеперуда, попаднала в пламъка на газова лампа.