— Може би.
— Дейвид, нещото, което живее ей там, питам се какво представлява. Имаш ли някаква представа? Дали е индиански дух? Нещо като маниту, като уендиго?
— Не мисля. По-скоро е някаква заразна болест, отколкото дух, да не говорим за демон. Нищо чудно индианците да не са подозирали за съществуването му, а то да е било тук, преди те да дойдат. Много преди това. Так е много-много стар, той е сърцето на безформеното. А мястото, което обитава… Дори не съм сигурен дали това място се намира на земята, дали изобщо принадлежи на триизмерния свят. Так е стопроцентов чужденец, толкова е различен от нас, че мисълта ни е неспособна да го възприеме.
Момчето трепереше и още повече пребледняваше. Може би впечатлението се дължеше на бледата светлина от звездите, но на Джони не му се нравеше.
— Няма нужда да говорим за него, ако това те притеснява. Добре ли се чувстваш?
Дейвид кимна и посочи пред себе си.
— Гледай, това е камионът. Спрели са. Навярно са намерили Мери, не е ли страхотно?
— Страхотно е — съгласи се Джони. Ако съдеше по светлината на фаровете, камионът се намираше на седем-осемстотин метра разстояние. Двамата се умълчаха, всеки замислен за нещо свое. Джони най-вече си задаваше въпроси относно собствената си идентичност: вече не беше абсолютно сигурен кой е. Обърна се към момчето с намерение да го попита дали няма надежда да са останали още консерви със сардина (толкова гладен беше, че би се нахвърлил и на студен боб), когато изведнъж в главата му избухна ослепителна, но напълно безшумна експлозия. Облегна се инстинктивно назад и усети как рамене му конвулсивно потръпват. Нададе сподавен вик, устните му се изкривиха в болезнена гримаса, напомняща на маската на цирков клоун. Останал без водач, джипът заплашително поднесе.
Дейвид се пресегна и сграбчи кормилото секунда, преди, да излязат от пътя и да се прекатурят в пропастта. Джони вече беше отворил очи. Натисна машинално спирачките и от инерцията момчето политна напред. След секунда джипът закова на едно място, на някакви си двеста метра от камиона. Виждаха се обагрени в червено силуети на хора, които ги наблюдаваха.
— Да му се не види! — поемаше си дъх Дейвид. — Само секунда и щяхме…
Джони го изгледа замаян и смаян едновременно, сякаш го виждаше за пръв път през живота си. Лека-полека погледът му се избистри и той дори понечи да се засмее.
— Много си прав, момчето ми. Гласът му обаче бе някак безсилен — като на човек, който току-що е преживял шок. — Благодаря, Дейвид.
— Бомба, пратена от Господ ли беше?
— Какво?
— И то доста мощна. Като със Савел по пътя за Дамаск, когато пердето паднало от очите му и той отново прогледнал. Отец Мартин ги нарича бомби, пратени от Господ. Ти току-що стана жертва на такава, нали?
Джони установи, че за нищо на света не иска да погледне Дейвид, страхуваше се от това, което хлапакът щеше да прочете в погледа му. Затова се преструваше, че наблюдава хората около камиона.
Едва сега си даде сметка, че Стив не се беше възползвал от широкия път, за да обърне; камионът си стоеше обърнат на юг, към върха на склона. Разбира се. Стив Еймс беше хитър тексасец, навярно разбираше, че развръзката може още да не е настъпила. И беше прав. Както беше прав и Дейвид — наистина трябваше да отидат до рудника; с тази разлика, че момчето не беше толкова прав в някои други свои предположения.
„Овладей се — подкани го Тери. — Овладей се, че да издържиш погледа ми, без да трепнеш. Знаеш как, нали?“
Да, знаеше. Спомни си думите на един стар професор по литература, казани отдавна-отдавна, по времето, когато динозаврите бродеха по земята, а Ралф Хоук беше треньор на янките от Ню Йорк. „Лъжата е художествена измислица — беше казало старото влечуго с престорена, цинична усмивка — художествената измислица е в основата на изкуството, значи цялото изкуство е само една лъжа.“
„А сега, дами и господа, нека всички видим как ще упражня силата на изкуството върху този нищо неподозиращ млад пророк.“
Маринвил се обърна към Дейвид и отвърна на загрижения му поглед с небрежна, леко подигравателна усмивка.
— Никакви бомби, никакъв Господ. Съжалявам, Дейвид, но трябва да те разочаровам.
— Тогава какво се случи?
— Малък пристъп. Изведнъж пред очите ми всичко се възстанови и получих пристъп. Като млад ми се случваше веднъж на всеки три месеца. Вземах редовно лекарства и се отървах. Като започнах да пия на четиридесет — така де, на трийсет и пет, пък и не зависи само от пиенето — пристъпите се подновиха. Всъщност те са причината да се опитвам да откажа алкохола. Това, на което стана свидетел… Джони се спря, сякаш пресмяташе — е първият от няколко месеца насам. И не се дължи нито на алкохола, нито на кокаина. Само на големия стрес.