— О, благодаря, много благодаря!
Най-накрая полицаят отпусна длан и Джони изтегли пръстите си измежду неговите. Искаше му се да погледне ръката си, да види много ли се е изцапал, но нямаше да е тактично. Полицаят натъпка ненужно извадения си тефтер в задния джоб на панталоните, но така и не изпускаше от поглед своя идол. В ококорените му очи имаше нещо смущаващо. Сякаш се страхуваше да не би, ако премигне, Джони да се разтопи във въздуха и да изчезне.
— Какво правите насам, господин Маринвил? Доколкото знам, живеете в източните щати!
— Да, така е, но…
— Пък и това не ми изглежда подходящо средство за транспорт за… за… е, защо да не го кажа направо, за хора национална гордост. Давате ли си сметка за броя на пътните произшествия с мотоциклети? Смятано спрямо броя на мотоциклетистите цифрата е повече от тревожна. Можете да ми вярвате, защото съм вълк и получавам всеки месец данни от Националния съвет по безопасност. На всеки четиристотин и шейсет мотоциклетисти дневно катастрофира по един. Знам, че така поднесена информацията не звучи страшно, но сред водачите на леки автомобили съотношението е едно на двайсет и седем хиляди. Разликата е повече от очебийна. Човек трябва да се замисля над подобни цифри, не мислите ли?
— Да. — „Като става въпрос за размисъл, този тук не се ли нарече току-що вълк? Или ми се е сторило.“ — Тези статистики са доста… доста… — „Доста какво? Хайде, Маринвил, измисли нещо. Щом като можеш да изкараш цял час с някоя кобра от феминистките списания, без да ти се допие, значи можеш да разговаряш и с типове като този.“ — Доста са впечатляващи.
— Тогава какво правите по тези места? И защо сте с такова опасно средство за транспорт?
— Събирам материал за книга. — Джони се улови как погледът му се е свлякъл отново на кървавите петна по ръкава на ризата, но с усилие вдигна очи и се взря в загорялото лице на полицая. Чудеше се що за птица е началникът на подобен здравеняк. Макар кожата му да издаваше, че слънчевият климат не му понася добре, полицаят изглеждаше способен да яде пирони и да плюе бодлива тел.
— Нов роман ще пишете? — Полицаят видимо се развълнува. Джони огледа ризата му с надеждата да открие значка с името му, но такава нямаше.
— Дали ще е роман, не знам, но нова книга ще има. Мога ли да ви питам нещо, старши?
— О, да, разбира се, макар на мен ми идва да ви питам вас хиляди неща. Не хиляди, ами милион. Никога не съм си представял…, че насред самата пустиня ще срещна… да му се не знае!
Джони се усмихна. Не се траеше от горещина, а му се искаше да стигне навреме за срещата си със Стив — между другото изоставеният камион в огледалото на мотоциклета му го дразнеше, някак разваляше приповдигнатото настроение от подобна неочаквана среща, — но беше трудно да не откликне на ентусиазма на човека, още повече че него го интересуваха неща, към които и самият Джони се отнасяше с уважение, интерес и дори страхопочитание.
— След като очевидно познавате творчеството ми, какво ще кажете за сборник есета за живота в съвременна Америка?
— Написан от вас?
— От мен. Нещо като пътни записки, озаглавени… — тук той си пое дълбоко въздух, — „Пътешествия на гърба на един Харлей“?
Очакваше полицаят да го изгледа с изненада или да се засмее по начина, по който повечето хора посрещат приумиците на събеседника, ала полицаят не реагира така. Той заби поглед в задния фар на мотоциклета и е навъсени вежди поглади брадичката си (брадичката му беше четвъртита и имаше малка трапчинка в средата, която много напомняше за Бърни Райтсън, героя от комиксите). Изглежда, разсъждаваше какъв най-смислен отговор да даде. Джони използва случая да погледне собствената си ръка. Кръв имаше, при това доста. Повече откъм външната страна и по пръстите. Тюх.
Най-накрая ченгето вдигна глава и буквално го зашемети, изричайки на глас това, което Джони бе премислял през последните два дни, докато прекосяваше на две колела пустинята.
— Би могло да излезе нещо — каза полицаят, — но на корицата трябва да има твоя снимка на мотоциклета. Снимката трябва да изглежда сериозна, да не би да излезе, че си правиш гаргара с Джон Стайнбек… или със самия себе си, ако щеш.
— Точно така! — възкликна Джони и едва не потупа полицая по рамото. — Ето в това е голямата опасност: хората да не си помислят, че това е някаква… странна шегичка. Корицата трябва да вдъхва сериозно отношение… да бъде дори леко неприветлива. А какво ще кажеш да се снима само мотоциклетът? Снимка на мотора, оцветена в неестествени тонове? Изоставен сам-самотен на някой пуст път… А защо не тук, на това самото място, в средата на Шосе номер 50… Тъкмо ще се види проточената сянка…