— Колко ужасно — съгласи се Джони, без да разбира ни най-малко за какво става дума.
— Лъжливите устни да оставим затворени — отсъди философски полицаят и захвърли очевидно чуждата шапка на седалката до себе си, където държеше някаква мистериозна мрежа, цялата в шипове. Облегалката се прегъна под огромната му тежест и с все сила притисна левия крак на Джони.
— Хей, стани! — изкрещя от болка Джони. — Ще ми смачкаш крака! Божичко, ще умра от болка!
Полицаят не благоволи да му отговори, вместо това натискът върху и така контузения крак на Джони се усили. Арестантът прегърна с две ръце коляното си и с последни усилия успя да го издърпа встрани от седалката. От силния напън от носа му пак шурна кръв, та за малко да се задави. Този път му се повдигаше наистина.
— Копеле! — изрева Джони, преди гласът му да се изгуби сред спазмите на мъчителна кашлица. От устата му се разхвърчаха кървави храчки. Но полицаят и на това не обърна внимание. Беше привел глава и мълчаливо барабанеше с пръсти по кормилото. Дишаше тежко и гърлото му хриптеше — за момент Джони дори си помисли да не би онзи да хихика от злорадство. Но като че причината бе друга. „Дано се окаже астма — помисли си Джони. — И дано се задушиш от нея.“
— Слушай — отвори той отново уста, опитвайки се да прикрива истинските си чувства, — имам дужда от дещо за доса си… носа си. Да спре болката. И аспирин ще свърши работа. Имаш ли да ми дадеш аспирин?
Полицаят нищо не отговори. Стоеше все тъй приведен над кормилото и барабанеше тихо с пръсти.
Джони отвори уста да каже нещо друго, но в крайна сметка предпочете да я затвори. Ужасно го болеше, така си беше. Откакто беше на този свят, не помнеше подобна болка дори когато през 89-а изхвърли камък през пикочния си мехур. И все пак не му се искаше да умре. А нещо в държанието на полицая, който се бе отнесъл далеч в мислите си — навярно вземаше изключително важни решения, — намекваше, че смъртта може би е по-близо, отколкото се очакваше.
Затова си каза, че занапред ще си трае, и зачака да види какво следва.
Времето си течеше. Сенките, които хвърляха планините, се приближаваха и натежаваха над пустинята. Койотите обаче се бяха смълчали. Полицаят така и не повдигаше глава, все едно медитираше, и с пръстите си следваше все същия ритъм по кормилото. Дори когато втори камион профуча в източна посока или когато по-късно ги задмина лека кола, устремена на запад, той не се обърна да ги погледне.
Най-накрая полицаят вдигна някакъв предмет от седалката до себе си: беше старомодна карабина-двуцевка. Разгледа я подробно отблизо и подметна:
— Най-вероятно не е никаква фолк-рок певица, но че направи всичко възможно да ме убие, в това можеш да си сигурен. Ей с това тук.
Джони не отвърна нищо, чакаше да чуе продължението. Пулсът му беше спокоен, но сърцето туптеше съвсем отчетливо в гърдите му.
— Ти така и не написа духовно възвисен роман — сподели разочарованието си ченгето. Говореше бавно, произнасяйки внимателно всяка отделна дума. — Ето това е твоят голям провал, който никой никога не споменава. А тъкмо на него се дължи това твое въздухарско, самодоволно поведение. Та ти изобщо не се занимаваш с духовната си същност. Подиграваш се Господа, своя Създател, а по този начин нараняваш собствената си пневма и вместо нея възхваляваш калта, която е твоят саркс. Разбираш ли ме?
Джони отвори уста да му отговори, но отново замълча. Да говори или да не говори, това беше въпросът.
Полицаят бързо разреши историческата дилема вместо него. Без да вдига очи от кормилото, без дори да погледне към огледалото за обратно виждане, той опря двойната цев на карабината на дясното си рамо и я насочи през мрежата. Джони инстинктивно се отмести леко вляво, опитвайки се да не гледа очи в очи огромните черни дупки на дулата.
Но въпреки че полицаят продължаваше да стои приведен напред, цевите на карабината проследиха движението на арестанта, все едно някой ги командваше с дистанционно управление.
„Може би има огледало в скута си — помисли си Джони, после се допълни: — Но каква полза? Най-много да види покрива на шибаната кола. Какво по дяволите става тук?“
— Не ми отговори — рече полицаят. Мрачният му тон издаваше известна заплаха. Главата му стоеше все тъй килната напред. Свободната му ръка продължаваше да тропа по кормилото. Нов повей на вятъра подхвана колата, посипвайки прозорците с облаци пясък и червеникав прах. — Искам да ми отговориш. Не съм човек, който чака до безкрайност. И не съм длъжен да чакам. Все ще се намери някой друг да мине. Така че… Ти изобщо разбра ли какво те попитах преди малко?