— Стив Еймс.
— От Тексас.
— Да, от Лъбък. Явно си чувала и друг път акцента ни.
— Веднъж-дваж — детската й усмивка огря цялото лице. — Можеш да извадиш момчето от Тексас…
Той довърши поговорката заедно с нея и двамата се усмихнаха един на друг. Ето така хората се сприятеляваха за кратко, когато им се наложеше да прекосяват заедно пустинните пътища на Америка.
3.
Очевидно Синтия Смит си беше куку, но пък и Стив беше същински ветеран в това отношение: няма как да работиш толкова години в музикалния бизнес и да не се сдобиеш със своеобразни странности в характера. Затова не се плашеше. Тя му обясняваше, че си имала своите причини да бъде мнителна към мъжете: някакъв си едва не й откъснал лявото ухо, друг пък само преди седмици й бил разбил носа:
— При това онзи, дето щеше да ми откъсне ухото, го харесвах — допълни Синтия. — Много съм чувствителна по въпроса за ухото си. Виж, носът ми придоби дори известен стил, но ухото ме притеснява, един Господ знае защо.
Стив се обърна, за да разгледа по-отблизо въпросното ухо.
— Е, малко е сплеснато в горната си част, но какво толкова? Ако наистина те притеснява, просто си пусни коса, ще го скриеш.
— Няма как — отказа твърдо тя и разроши с пръсти косата си. Наведе се за малко на една страна, та да се види в огледалото от дясната страна на кабината. Откъм Стив косите й бяха боядисани в зелено, а другата половина бяха оранжеви. — Приятелката ми Герт казва, че така й приличам на малкото сираче Ани, излязло от ада. Да не съм луда да променям нещо по себе си?
— Че защо не си пуснеш къдрици?
Тя се усмихна и потупа образа на фланелката си. С донякъде успешен ямайски акцент заяви:
— Аз съм си аз, също както Питър Тош!
Това, с което Синтия Смит бе доказала себе си пред света, бе бягството й от дома на седемнадесетгодишна възраст — след като й било писнало за всичко да й се карат. Била прекарала известно време на източния бряг („Напуснах, когато осъзнах, че ще стана една от онези жени, които ги ебат само от милост“ — отбеляза тя с тон на човек, който не се свени от подробностите), след което поела в обратна посока и се установила в Средния запад. Там „се очистила“ донякъде от алкохола и на една от сбирките на алкохолическите дружества се запознала с мъж с приятен вид. Мъжът с приятния вид твърдял, че се е отказал веднъж завинаги от алкохола, но я бил излъгал. Много я бил излъгал. Така или иначе, Синтия се преместила да живее у тях, което се оказало грешка. („Никога не съм била много наясно с мъжете“ — отбеляза отново тя по същия непринуден начин, както преди малко.) Една вечер мъжът с приятния вид се върнал пиян до козирката и решил да си отбелязва страниците в книгата с ухото на Синтия. Тя си намерила друга квартира, отново спряла алкохола и дори си намерила работа като пазач в детски дом, след като една от учителките била убита и заведението било заплашено със затваряне.
— Убиецът на Ана е същият, който ми разби носа — обясни Синтия. — Беше лош човек. Ричи, онзи, който искаше да си отбелязва страниците с ухото ми, имаше лош характер. Докато Норман беше зъл в душата си. Беше направо откачен.
— Хванаха ли го?
Синтия тържествено поклати глава.
— Не можехме да позволим „Де и Ес“ да бъде затворен само защото някакъв си изперкал тип е убил жена си от ревност. Направихме всичко възможно да го спасим и успяхме.
— Какво означава „Де и Ес“?
— „Дъщери и сестри“. Докато работех там, си възвърнах до голяма степен самочувствието на пълноценен човек. Синтия гледаше пустинята през прозореца и замислено потъркваше с палец изкривения си нос, — Дори човекът, който ми го стори, има известен принос за това.
— Норман?
— Да, Норман Дениълс, така се казваше. Ако не друго, то поне двете с Герт — приятелката ми, тази, която каза, че приличам на сирачето Ани, — можехме да му се опрем.
— А-ха.
— Така че миналия месец най-после писах на наш’те. Оставих си и адреса. Мислех, че ако някой ден изобщо ми отговорят, ще ме засипят с упреци и зли пожелания. Особено баща ми — той беше проповедник навремето. Вече се е пенсионирал, но…
— Можеш да извадиш момчето от адския огън, но не можеш извади адския огън от момчето — подхвърли Стив.
Тя се усмихна.
— Е, и аз така разсъждавах, но писмото, което получих, беше направо велико. Веднага им се обадих по телефона. Разговаряхме, баща ми дори заплака. — Последното Синтия изрече, все едно се е случило истинско чудо. — Представяш ли си, да заплаче. Направо не мога да го повярвам.
— Е, аз съм обикалял осем месеца с Блек Сабат, научил съм се да вярвам на всичко — увери я Стив. — Та значи си тръгнала обратно към дома? Блудното „бонбонче“ се завръща. — Тя го изгледа недоволно и той гузно се усмихна. Съжалявам.