— Има защо. Така или иначе, всичко вече е минало.
— И къде живеят ваш’те?
— Бейкърсфийлд. Което ме подсеща да те питам ти накъде пътуваш.
— Сан Франциско, но…
Тя засия от щастие.
— Баламосваш ли ме? Това е страхотно!
— Но не мога да ти обещая, че ще те откарам чак дотам. Ако трябва да съм честен, мога да ти гарантирам със сигурност, че ще те откарам до Остин, пък натам… Остин, Невада, не онзи в Тексас.
— Знам къде е Остин, имам си карта — тросна му се тя и го изгледа, сякаш я вземаше за глупачка. Така му харесваше дори повече, отколкото с ококорените очички преди малко. Хитруша си беше, нямаше спор… Дали нямаше да й е приятно, ако й го кажеше?
— Ще те откарам до там, докъдето мога, но това турне е малко странно. Искам да кажа, всички турнета са странни по своему, шоубизнесът е затова, за да е странен, а аз и сега се занимавам с шоубизнес… така или иначе… но… искам да кажа…
Стив замълча. Какво всъщност искаше да каже? Беше се хванал да обикаля Америка заедно с някакъв писател. Обиколката вече наближаваше своя край, а той така и не знаеше как да определи работата си, още по-малко да изкаже лично мнение за Джони Маринвил. Това, което знаеше със сигурност, бе, че досега великият човек с мотора не бе поръчал нито веднъж наркотици или жени нещо повече — че никога вечерно време не бе посрещал Стив с дъх на уиски, а това му се струваше повече от достатъчно. Вече дори започваше да се замисля с какви думи ще опише турнето пред работодателите.
— Що за турне е това изобщо? — попита Синтия. — Като гледам, камионът ти не е толкова голям, че да носиш апаратурата на някоя рокбанда. Да не би да си се хванал с някоя фолкзнаменитост? С Гордън Лайтфут, с някого като него?
Стив се усмихна.
— Моят човек е фолкзнаменитост, само дето вместо хармоника или китара използва само устата си. Той…
Тъкмо в този миг го прекъсна пронизителното писукане на клетъчния телефон, закачен за таблото: „Бип! Бип!“ Стив вдигна мобифона, но не го включи веднага. Вместо това се спогледа с момичето.
— Да не си казала дума — предупреди я той след третото писукане. — Можеш да ми навлечеш неприятности. Става, нали?
„Бип! Бип!“
Тя кимна утвърдително. Стив отвори сгъваемия микрофон и натисна бутона „SEND“, с който се приемаше чуждо обаждане. Първото нещо, което му направи впечатление, щом вдигна слушалката до ухото си, беше непоносимият пукот на статичното електричество — чудеше се как изобщо се бяха свързали с него.
— Ало, ти ли си шефе?
На фона на постоянния пукот се дочу различен звук, по-силен, навярно от преминаването на камион — така поне си помисли Стив, — след което се появи и гласът на Маринвил. Дори ужасната връзка не можеше да прикрие паниката в гласа му. Още при първите думи в слушалката сърцето на Стив ускори ритъма си. И преди му се беше случвало да чува хора да говорят по подобен начин (изглежда, беше задължително за всяко турне, в което той участваше), та затова не беше изненадан. Където и да се намираше в момента Джони Маринвил, някой пак се беше изсрал на вентилатора.
— Стив! Стив… беда… голяма…
Стив впери поглед в шосето пред себе си; стори му се, че пътят разцепва пустинята като с нож; ситни капчици пот избиха по челото му. Сети се за възпълничкия агент на шефа, как му беше изброявал тържествено петте си заповеди, как се опитваше да го сплаши с тона си, но бързо изтри картината от мисълта си. Точно сега най-малко му трябваше да мисли за хорица като Бил Харис.
— Да не си катастрофирал? Какво е станало? Какво има, шефе? Повтори!
„Пук, щрак, пук.“
— Джони… ваш ли ме?
— Да, чувам те! — изкрещя Стив в мобифона, нищо че от това голяма ползва нямаше. С крайчеца на окото си забелязваше как изражението по лицето на момичето става все по-сериозно и загрижено. — Какво се е случило с теб?
Дълго време не получи никакъв отговор, и си помисли, че този път връзката се е разпаднала окончателно. Вече се канеше да остави мобифона на таблото, когато гласът на шефа му проби повторно. Толкова далечен му се струваше, все едно се обаждаше от друга галактика.
— … Запад… Елай… тресе.
„Не, няма да е «тресе» — каза си Стив, — а «петдесет». Може би е искал да каже: «Намирам се западно от Елай, на шосе номер 50». Може това да е казвал. Катастрофирал е, няма какво друго. Изхвърчал е от пътя с мотора и сега се въргаля със строшен крак, целият в кръв. Като се върнем в Ню Йорк, ония двамата ще ме разпънат на кръст, ако не за друго, то, защото не могат да го разпънат него…“