Камионът, обясняваше Стив, беше празен, като се изключат резервните части за мотоциклета и дървеното скеле, където Маринвил да прибере звяра си, ако времето се развали дотолкова, че да му е невъзможно да кара сам по пътищата. Бяха средата на лятото и подобна вероятност практически не съществуваше, но за наличието на дървената стойка си имаше и друга причина. Никой никога не беше отворил дума за нея, но двамата с шефа му я знаеха добре, още от деня, в който бяха напуснали Уестпорт, Кънетикът. Просто Джони Маринвил можеше да се събуди някоя сутрин в някой мотел и да установи, че повече мотоциклет не му се кара.
Или че не му е по силите.
— Чувала съм за него — каза Синтия, — но никога не съм му чела книгите. — Предпочитам Дийн Кунц и Даниел Стийл. Чета само за удоволствие. Но мотоциклета си го биваше. А и шефът ти има страшна коса, досущ като на рокмузикант, забелязал ли си?
Стив кимна в знак на съгласие. Маринвил също си го знаеше.
— Ти за него ли се разтревожи или за това, което те очаква теб?
Ако някой друг беше задал въпроса, Стив навярно би се почувстват неловко, но в гласа на Синтия не се улавяше и нотка на укор. Само любопитство.
— И за него, и за себе си — призна той.
Тя даде знак, че го разбира.
— Колко ли път ни дели още?
Той погледна километража.
— Откакто разговорът прекъсна, сме изминали седемдесет километра.
— Но ти не знаеш откъде точно ти се е обадил.
— Не.
— Мислиш ли, че сам е катастрофирал или е блъснал и друг?
Стив я изгледа в израз на същинска изненада. Именно предположението, че жертва на катастрофата няма да се окаже само Маринвил, го плашеше повече от всичко друго. И все пак, ако Синтия не бе повдигнала въпроса, той никога не би се осмелил да го изрече на висок глас.
— Може и други да има — отговори той с видимо нежелание. — Спомена нещо за щатска полиция, за градска полиция. Не съм много сигурен, но май ме убеждаваше да се обадя на градската полиция, вместо на щатската.
Синтия посочи клетъчния телефон, окачен на мястото си на таблото.
— Хич не си го и помисляй — възрази Стив. — Никакви ченгета няма да викам, преди да се уверя с очите си в каква каша се е забъркал.
— Ако обещаеш повече да не ме наричаш „бонбонче“, и аз ще обещая, че няма да споменавам нищо в показанията си.
Стив се усмихна под мустак, въпреки че хич не му беше до усмивки.
— Може пък това да е добра идея. Ти винаги би могла да кажеш…
— … Че мобифонът ти не е могъл да ги набере — довърши мисълта му тя. — Всички знаем колко малко може да се разчита на подобни играчки.
— Ти си добър човек, Синтия.
— И ти не си толкова лош.
При скорост от сто и петдесет километра в час разстоянието пред тях се топеше като пролетен сняг. Щом стигнаха на стотина километра от мястото, където Стив изгуби връзка с Маринвил, той започна лека-полека да намалява. Нито в едната, нито в другата посока се беше разминавал с полицейски коли, а това беше добър признак. Позволи си да го сподели пред Синтия, но тя поклати глава в израз на съмнение.
— Ако е признак, no-скоро е странен, отколкото добър. Ако наистина е станала катастрофа и шефът ти, а може би не само той, е пострадал, не би ли трябвало поне няколко полицейски коли да са ни задминали? Или линейка?
— Е, може да са дошли от другата страна, от запад…
— Според моята карта следващият град по пътя е чак Остин, а той е много по-далеч напред, отколкото Елай е зад нас. Ако ще идва полиция, имам предвид полиция с включени сирени и така нататък, то трябва да тръгне от изток. И да ни настигне по някое време. Не е ли така?
— Предполагам, че си права.
— И къде е полицията?
— Не знам.
— И аз не знам.
— Е, продължавай да се оглеждаш… за какво точно, и аз не знам. За всичко, което ти се стори необичайно.
— Оглеждам се. Добре ще е още да намалиш.
Стив погледна часовника си, за да отбележи, че е шест без четвърт. Сенките се проточваха далеч в пустинята, но все още беше и светло, и горещо. Ако Маринвил ги чакаше край пътя, щяха да го забележат.
„Виж, в това можеш да си сигурен — помисли си той. Представям си как седи на земята, с разбита глава и изподрани панталони, без дори да се отмести от местопроизшествието. Като го знам, сигурно си записва в тефтерчето впечатления от падането. Да се надявам, че поне си е бил сложил каската. Защото, ако не…“
— Виждам нещо! Ей там! — Въпреки вълнението, което я обземаше, момичето гледаше да се държи спокойно и хладнокръвно. Беше поставила ръка над очите си, за да не й пречат лъчите на снишилото се слънце, и сочеше нещо. Виждаш ли? Може ли… А не, не е това. Много е голямо за мотоциклет. По-скоро ми прилича на каравана.