— Точно оттук трябва да ми се е обадил. Отнякъде наоколо във всеки случай.
— Защо така мислиш?
— Защото спомена, че нагоре по пътя имало някаква каравана, точно това го чух много ясно. Каза, че се намира на километър-два на изток от нея. Където се намираме ние в момента, така че…
— Добре, добре, гледам.
Стив намали до петдесет километра в час, а после и до някакви си двайсет, щом наближиха караваната. Синтия бе свалила до половина стъклото на прозореца си, от вятъра фланелката й се вееше като знаме, разкривайки тесния й гръб („Тесен е меко казано“ — помисли си Стив) и изпъкналите прешлени на гръбнака.
— Виждаш ли нещо? — попита той. — Каквото и да е?
— Нищо. Нещо проблесна в пустинята, но ми се струва твърде далеч. Дори да е изхвръкнал от пътя, няма как да е стигнал дотам. Може вятърът да го е изтласкал встрани от шосето, не мислиш ли?
— Сигурно е било парче слюда сред камънака.
— Може и това да е било.
— Само гледай да не паднеш през прозореца, момиче.
— Нищо ми няма — отвърна му тя, но в същия момент вятърът, който осезателно се засилваше, засипа лицето й с прах и тя затвори очи.
— Ако това е караваната, за която той говореше, вече сме подминали мястото.
Синтия кимна.
— Да, но продължавай нататък. Ако в караваната има хора, може да са го били забелязали.
Стив се изсмя закачливо.
— „Да са го били забелязали“, това от Дийн Кунц ли си го научила или от Даниел Стийл?
Тя се извърна, колкото да го удостои с презрителен поглед…, но под него Стив забеляза следи от дълбока обида.
— Извинявай — побърза да каже той. — Само се заяждах.
— Така ли? — отвърна му с леден глас Синтия. — Искам да те питам нещо, господин Голямо Тексаско Момче за всичко. Ти чел ли си поне нещо от книгите на шефа си?
— Ами, той ми даде да прегледам някакъв негов разказ в „Харпър’с“. Казваше се „Време, пратено от Бога“. Целия го прочетох, дума по дума.
— А дали разбра всяка дума?
— Хм, не съвсем. Виж сега, казах глупост. Искрено се извинявам.
— Така да бъде — благоволи тя да му прости, но по тона й личеше, че смята за известно време да се държи хладно с него.
Стив отвори уста да каже нещо, което при известен късмет би прозвучало забавно, би я накарало да се усмихне (той харесваше усмивката й), когато видя отблизо караваната.
— Ха, какво е това чудо? — попита той по-скоро себе си, отколкото момичето.
— Кое какво е? — погледна на свой ред Синтия през стъклото, докато Стив изтегляше камиона си на банкета, точно зад караваната. Не беше нито от малките модели, „Ласи“-тата, нито от огромните „Годзили“, които я бяха задминавали от Колорадо насам, а някакъв среден размер.
— Човекът трябва да е налетял на пирони или знам ли и аз какво… — посочи Стив. — Всичките му гуми са спукани.
— Да, интересно защо и твоите не са?
Докато му дойде наум да й отговори, че навярно хората от караваната са проявили гражданска съвест, махайки гвоздеите от пътя, момичето с пънкарската прическа вече бе скочила вън от камиона и с колебливи подвиквания се приближаваше до спрелия автомобил.
„Е, не може да се отрече, че знае как да се измъква от затруднени ситуации“ — помисли си Стив и на свой ред излезе от кабината. Вятърът, който го блъсна в лицето, беше толкова силен, че за малко щеше да го прекатури по стъпалата. Въздухът беше горещ, все едно излизаше от печка.
— Стив? — повика го Синтия. Гласът й издаваше съвсем различно настроение от преди малко. Нищо не беше останало от онова нахакано, устато момиче, което навярно досега беше флиртувало с него. — Ела по-бързо! Нещо не ми харесва.
Беше застанала пред страничната врата на караваната. Вратата не беше затворена добре и се блъскаше при всеки повей на вятъра, нищо че се намираше сравнително на завет и стълбичката стоеше спусната. Но Синтия не гледаше нито стъпалата, нито вратата. Пред стълбичката, наполовина зарита от пясъка, който пустинният вятър бе натрупал върху нея, стоеше захвърлена русокоса кукла с яркосиня рокля. Беше обърната с лице към земята, сякаш я бяха наказали. На Стив това му беше достатъчно да отмести поглед встрани. Кукла, около която не се навърта малко момиченце, беше способна да го накара целият да настръхне. Това отдавна го беше установил, а в случая я заварваше изоставена насред пътя, сякаш погребана под пясъците…
Той дръпна притвореното крило на вратата и надникна в караваната. Вътре беше страшна жега, поне четиридесет и пет градуса.