— Какво?
— Кутийката за бижута на майката. Порцеланова жаба. Подобно на прасенце за парички, бижутата се пъхат през устата на жабата.
— Звучи симпатично.
На Стив му се искаше да се махне оттук, при това не само заради непоносимата горещина или заради изчезналия си шеф. Искаше да излезе от проклетата каравана, понеже мястото наистина му напомняше за „Мария Селеста“. Хич не му беше трудно да си представи как из шкафовете се спотайват всякакви вампири и таласъми, облечени в бермуди и фланелки с надписи от типа: „ОЦЕЛЯХ НА ШОСЕ НОМЕР 50, НАЙ-САМОТНАТА МАГИСТРАЛА В АМЕРИКА!“
— Наистина е хитро — продължи Синтия, — но не това е въпросът. Вътре в жабата има два чифта обеци и един пръстен. Не са големи скъпоценности, но не са и за изхвърляне. Мисля, че пръстенът е с турмалин. Защо тогава…
Тя забеляза нещо в жабката, малък предмет, който Стив бе издърпал, без да иска, докато бърникаше сред книжата: беше малко портмоне с изрисуван отгоре му доларов символ. По всичко изглеждаше, че закопчалката му е от чисто сребро. Вътре бяха сгънати няколко банкноти. Синтия набързо ги преброи, сетне подхвърли портмонето обратно на мястото му, сякаш държеше горещ картоф между пръстите си.
— Колко са? — попита Стив.
— Около четиридесет долара — каза тя. — Портмонето обаче струва поне три-четири пъти повече. Знаеш ли какво, странстващи певецо, тази работа не ми изглежда никак на добре.
Северният вятър отново блъсна караваната, толкова силно, че чак я заклати. Двамата се спогледаха изпод едрите капки пот по челата. Стив сякаш улови празния поглед на синеоката кукла. „Какво се е случило тук, мила? Какво си видяла?“
Обърна се към вратата.
— Не е ли време да се обадим на ченгетата? — попита Синтия.
— И това ще направим. Но първо ми се иска да се върна пеша километър-километър и половина. Току-виж забележа някакви следи от шефа.
— Следи? С този вятър? Ей, на това му се вика глупост!
Той я изгледа продължително, без да казва нищо. Най-накрая мина покрай нея и излезе от караваната. Тя го настигна на асфалта.
— Хей, да речем, че сме квит, а? Ти ми се присмя на граматиката, аз ти се присмях, на каквото ще да е.
— На интуицията ми.
— Интуиция, така ли му се вика? Щом казваш. Хайде, квит сме, нали? Кажи да. Моля. Така съм се наплашила, че не се чувам какви ги говоря.
Стив й се усмихна, до голяма степен размекнат заради тревогата, изписана на лицето й.
— Добре тогава, да речем, че сме квит.
— Искаш ли да подкарам камиона ти? Ще навъртя точно километър и половина и ще те изчакам.
— Можеш ли да обърнеш, без… — не можа да се доизкаже Стив, защото в същия миг с над сто километра в час край тях профуча в източна посока малък товарен автомобил. На каросерията му беше изписано с големи букви: „С КЛИНЕКС ОМЕКОТЯВАТЕ УДАРА“. Синтия отстъпи инстиктивно крачка назад и с хилавата си ръчица закри очи от разлетелия се пясък. Стив я прегърна през рамо, за да я задържи на крака. — … Да заседнеш в пясъците? — довърши въпроса си той.
Тя го изгледа с известна досада и се отдръпна от прегръдката му.
— Естествено.
— Добре… Нека бъдат два километра. Гледай да изтеглиш камиона встрани.
— Добре. — Синтия се запъти към камиона, но изведнъж се обърна. — Спомних си името на близкото градче, за което говорихме — посочи тя с ръка на изток. — Намира се нагоре по пътя, на юг от шосето. Много хитро име, ще ти хареса.
— Как се казва?
— Деспърейшън. — При тези думи Синтия се усмихна и се качи в кабината на камиона.
5.
Стив тръгна бавно в посока изток по банкета на насрещното платно. Когато камионът, каран от Синтия, мина покрай него, той махна с ръка вместо поздрав, но така и не вдигна очи да я погледне.
— Дори не знам какво точно ще търсиш! — му подвикна тя от седалката на шофьора.
Докато успее да й отговори нещо, тя вече се беше отдалечила на десетина метра. Толкова по-добре, защото и той не знаеше. Следи ли щеше да търси наистина? Като се има предвид вятърът, това наистина звучеше смешно. Кръв? Парчета откъртена боя или стъкълца от счупен фар? Дори да имаше останки, щяха да се сведат до нещо подобно. Стив знаеше със сигурност две неща: най-напред, че инстинктът не само го съветваше да направи тази малка разходка, той напираше за нея, и второ, че в безмълвния поглед на синеоката кукла се съдържаше някакъв зов. Любимата кукла на непознато момиченце… Само дето това непознато момиченце бе оставило Алиса Синята рокля захвърлена по очи сред мръсотията на пътя. Мама си беше забравила бижутата, татко — портмонето със сребърната закопчалка, а синът им Дейвид — снимките с автографите на любимите бейзболисти. Защо?