Напред по шосето Синтия изписа широка окръжност с яркожълтия камион, обърна го отново по посока запад и спря. Тя стори това с пестеливост в маневрите, на каквато дори Стив се смяташе неспособен. Всъщност, зави съвсем отведнъж. Момичето слезе от кабината и с бърза походка се насочи към него, без дори да гледа в краката си. По жестовете й той предположи, че това, което вътрешният му глас го беше пратил да търси, Синтия вече го беше намерила.
— Хей! — извика тя. Наведе се, вдигна някаква вещ от земята и отърси пясъка от нея.
Той се затича към нея.
— Какво? Какво намери?
— Бележник — подаде му го тя. — Явно е бил тук. На корицата е напечатано „Дж. Маринвил“. Виждаш ли?
Стив пое от ръката й малкия бележник с металната спирала разтвори смачканата първа страница и бързо го прелисти. Вътре беше описан маршрутът им, виждаха се картите, които самият Стив беше рисувал на шефа си, както и бележки, надраскани с тежкия почерк на Маринвил, повечето от тях по повод предвижданите публични изяви. На страницата за Сейнт Луис Маринвил беше отбелязал: „Патриша Франклин, червенокоса, големи цици. Мрази да я НАРИЧАТ ПАТ ИЛИ ПАТИ! Името на орг. е «ПРИЯТЕЛИ НА ОТКРИТИТЕ БИБЛИОТЕКИ». С/д Бил П. Ф. била и активистка за правата на животните. Вегет.“ На последната използвана страница стоеше една-единствена дум; изписана с дори по-голям замах от обикновено:
ЗА
Това беше всичко. Сякаш се бе захванал да напише някому автограф, но така и не го е довършил.
Стив погледна Синтия. Беше скръстила ръце пред гърдите си и с пръсти търкаше лактите си.
— Б-р-р — оплака се тя. — На човек няма как да му е студено на тоя пек, но май че започвам да треперя. Става все по-страшно и по-страшно.
— Как така бележникът не е отлетял с вятъра?
— Чиста проба късмет. Ударил се е в някакъв камък и пясъкът го е затрупал, преди течението да го отнесе в друга посока. Също като с куклата. Да го беше изпуснал двайсет сантиметра вляво или вдясно, сега трябваше да го търсим в Мексико.
— Кое те кара да смяташ, че го е изпуснал?
— А ти какво мислиш? — учуди се тя на въпроса му.
Стив отвори уста да й отговори, искаше му се да каже, че не мисли нищо, поне не и за момента, но в следващата секунда вече бе забравил за всичко. Някъде насред пустинята забеляза слънчев отблясък, навярно същия, който бе направил впечатление на Синтия, преди да стигнат караваната. Този път обаче стояха на едно място и отблясъкът се виждаше далеч по-отчетливо. Можеше да се обзаложи, че не става дума за слюда. За пръв път трябваше да си признае, че го е страх, че чак коремът го свива от страх. Без да се замисли, без дори да разбере какво върши, Стив хукна по посока на светлинката.
— Хей, недей толкова бързо! — подвикна стреснато след него Синтия. — Изчакай ме!
— Не, ти стой там! — отговори й той в движение. Първите сто метра Стив изтича на спринт, следвайки посоката право пред себе си, за да не изгуби светещата точка от поглед (с тази разлика, че точката започваше да придобива очертанията на предмет, болезнено познат). От усилие обаче чак започна да му се вие свят, та се наложи да спре. Наведе се и опря ръце на коленете си: имаше чувството, че всички пури, изпушени през последните осемнайсет години, са се наговорили да му разкажат играта.
Докато лека-полека замайването се разсейваше, а ускорените удари на сърцето започваха да заглъхват в ушите му, Стив дочу зад себе си нечие шумно, но все пак типично за жена задъхване. Обърна се, колкото да проследи с поглед забързания тръс на Синтия. Беше се изпотила здраво, но походката й издаваше доста по-спортен дух от неговия. Единствената разлика беше, че боядисаните кичури бяха прилепнали до главата й от потта.
— Ти си… като кърлеж… Няма отърване… — каза той на пресекулки, докато тя се изравняваше с него.
— Мисля, че това е най-сладкото нещо, което чувам от устата на мъж. Защо не го запишеш в проклетия си шофьорски дневник? И гледай да не получиш инфаркт. На колко си години всъщност?
С известни усилия той гордо се изпъчи:
— На достатъчно, за да не ми пука от змийското ти езиче. Кокошчице мила. Пък и нищо ми няма. Благодаря все пак за вниманието. — По шосето профуча кола, която дори не намали. Двамата я изгледаха: по тези места да мине автомобил, си беше направо събитие.
— Е, дали няма да е най-добре останалото разстояние да го минем с ходене? Каквото и да е заровено там, няма да ни избяга.
— Аз отсега знам какво е — отбеляза мрачно Стив, докато се тътреше през последните двайсетина метра. Подобно на дивак от някое горско племе той коленичи пред своеобразния паметник. Моторът на шефа му стоеше заровен наполовина в земята, зарит набързо и нехайно от купчини пясък. Вятърът вече се беше погрижил едната дръжка на кормилото, както и част от другата да се покажат на повърхността.