— Това, дето се чувствахме наблюдавани… сигурно е било заради койотите — предположи Синтия. — Ти какво мислиш?
— Може и така да е.
— А сега какво ще правим?
Стив пое дълбоко въздух и посегна към мобифона.
— Време е за ченгетата — каза той и набра номер 911. Ухото му чу, общо взето, това, което очакваше да чуе: един от онези винаги еднакви записани гласове, който му съобщаваше, че ужасно съжалява, но разговорът не може да бъде осъществен. Шефът бе успял да се свърже с него, вярно за секунди, но това си беше жив късмет. Стив сгъна гневно слушалката, захвърли мобифона на таблото и запали двигателя на камиона. Беше смаян да види как пустинята беше сменила цвета си до моравочервено. По дяволите! Гостуването им в изоставената каравана и ровенето на пясъците около мотора им бяха отнели много повече време, отколкото предполагаше.
— Никой, нали? — попита с известно съчувствие Синтия.
— Никой. Да намерим градчето, за което ти спомена. Как се казваше?
— Деспърейшън. Намира се в източна посока.
Той включи на скорост и камионът потегли.
— Ще ми бъдеш навигатор, става ли?
— Разбира се — съгласи се тя и сложи ръка върху рамото му. — Ще намерим помощ. Дори и в градчета като това трябва да има поне един полицай.
Озоваха се отново при караваната, преди Стив да обърне на сто и осемдесет градуса и да потегли обратно на изток. Вратата продължаваше да стои притворена и да се блъска от вятъра. Никой от двамата не се беше сетил да я затвори, както трябва. Стив натисна спирачките, смени на нулева и отвори вратата си.
Преди да е показал крака си навън, Синтия го сграбчи за рамото.
— Хей, къде отиваш?
Колкото и да прикриваше паниката в гласа си, личеше си, че е обезпокоена.
— Спокойно, момиче, за секунда работа.
Слезе на пътя и затръшна здраво вратата на караваната. Ако се вярваше на металната табелка до нея, моделът се наричаше „Уейфеърър“. Без да се бави повече, Стив се качи в камиона си.
— Ти какво, да не си от онези типове, дето държат всичко да си е задължително на мястото? — заинтересува се Синтия.
— По принцип не но не ми беше приятно да гледам как това чудо се блъска от вятъра. — Както бе тръгнал да се настанява, той се спря и за миг се замисли. Най-накрая вдигна рамене и си призна: — Все едно имам пред себе си къща с духове.
— Добре — съгласи се тя, но в същия миг нови вълчи гласове се надигнаха в пустинята не можеха да определят посоката на звука, може би юг, може би изток, с този вятър бе трудно да се улови. Сигурни бяха само, че койотите са поне няколко на едно място. Цяла глутница. Стив се прибра в кабината и затръшна вратата след себе си.
— Да тръгваме — подкани се на глас и включи отново на първа. — Да обиколим тоя пущинак и да намерим блюстителите на реда.
ГЛАВА ПЕТА
1.
Дейвид Карвър го видя, докато жената с изтърканите дънки и синята риза се канеше най-после да се предаде. Беше се притиснала в металните решетки на отрезвителното помещение, държеше ръце пред гърдите си и видимо очакваше огромният полицай, който издърпваше бюрото към себе си, да я удари.
„Не я пипай“ — беше го спрял белокосият мъж, когато жената захвърли карабината на земята и тя се плъзна по дървения под, за да се удари със звън в решетките на общата им килия. — „Не я пипай. Така и така е празна, да не си търсим белята!“
Беше послушал възрастния човек, но докато наблюдаваше карабината в краката си, погледът му долови друго нещо: един от патроните, които се бяха разпилели от бюрото. Лежеше до най-лявата вертикална пръчка на решетките. Беше голям и зелен, навярно един от дузината, които се бяха изтъркаляли във всички посоки из централното помещение, щом побърканото ченге започна да блъска бюрото в жената, за да я накара да пусне оръжието.
Старецът беше прав, нямаше смисъл да посяга към карабината. Дори да се добереше и до патрона, всичко беше предварително обречено: полицаят беше същински исполин, на височина приличаше на професионален баскетболист, на ширина — на професионален футболист, при това беше доказал, че не е никак бавен. Преди Дейвид (който през живота си не беше виждал истинска пушка) да разбере в коя дупка да зареди патрона, онзи вече щеше да е връхлетял отгоре му. И все пак, ако можеше да се сдобие с патрона… може би… кой знае…