— Можеш ли да вървиш сама? — питаше полицаят жената на име Мери. Загриженият му тон звучеше като игра на актьор в гротескна пиеса. — Нещо счупено?
— Какво значение има? — отвърна му жената с треперещ глас, но Дейвид си каза, че треперенето се дължи на ярост, не на страх. — Ако ще ме убиваш, убий ме, да свършваме по-скоро!
Дейвид хвърли един поглед на възрастния мъж, с когото бяха затворени в една килия. Искаше му се да знае дали и той беше забелязал патрона. По всичко личеше, че не го вижда, въпреки че се бе наканил да стане от койката и да се приближи до решетките.
Вместо да се разкрещи на жената, която само преди минута се бе опитала да му откъсне главата с карабината, вместо да я удари, полицаят я прегърна през рамо с тежката си ръка. Искрен жест на приятелски чувства. Тази проява на добронамереност и загриженост се стори на Дейвид много по-смущаваща от цялата сцена на насилие преди малко.
— Аз няма да те убивам, Мер!
Ченгето се огледа наоколо, сякаш искаше да попита тримата Карвър и белокосия чували ли са по-голяма глупост от нейната през живота си. Светлосивите му очи кръстосаха поглед с този на Дейвид и без дори да се усети, момчето отстъпи крачка назад. От ужас му идеше да се свлече на земята. Никога преди не се бе чувствал толкова уязвим. Как можеше точно в този момент да го споходи подобно чувство. След всичко, което вече се бе случило пред очите му, той не знаеше, но се чувстваше по-уязвим и от преди.
Погледът на полицая беше напълно празен — до такава степен, че изглеждаше все едно онзи спи с отворени очи. Дейвид мигом се сети за приятеля си Брайън и за свиждането в болничната стая, запечатало се в съзнанието му през миналия ноември. И все пак усещането не беше същото, защото както бяха лишени от всякакво изражение, очите на полицая криеха нещо друго. Какво беше то, Дейвид не знаеше, нито знаеше как така в един поглед може да се чете и нищо, и нещо едновременно, но в сивите очи определено се криеше нещо. Нещо, каквото никога през живота си той не беше срещал.
Полицаят се обърна отново към Мери и по лицето му се изписа пресилена гримаса на учудване.
— Определено не! — каза й той. — Не и когато нещата започнаха да стават интересни. — Той бръкна в десния преден джоб на панталоните си и извади връзка ключове. Избра един, който изобщо не приличаше на ключ: представляваше метален правоъгълник, по средата, на който беше загнездена черна ивица. На Дейвид му заприлича на магнитните карти, използвани в хотелите. Ченгето пъхна странния инструмент с ключалката на голямата килия и я отвори. — Хайде хоп, Мер, да те видя вътре! — подкани я той. — Да спиш в кош, да сънуваш златен грош, нали така беше?
Тя не му обръщаше внимание, вместо това бе насочила вниманието си към родителите на Дейвид. Двамата стояха зад решетките на килията срещу тази на Дейвид и белокосия мълчалив господин.
— Този човек, този маниак, уби мъжа ми. Пре… — тук тя тежко преглътна и лицето й се разкриви в мъчителна гримаса. Огромният полицай я слушаше, дори сякаш й даваше знак да продължава: „Хайде, Мери, не се страхувай, изплюй злобата си, ще се почувстваш по-добре.“ — Прегърна го по същия начин, както ме прегърна мен преди малко, и го застреля с четири куршума в корема.
— Той уби нашето момиченце — уведоми я на свой ред Елън Карвър. Докато я слушаше, Дейвид имаше чувството, че е попаднал в царството на сънищата, другаде подобни небивалици не можеха да се говорят. Все едно двете се бяха хванали на състезание на кого по-големи нещастия са му се случили. Ей, сега непозната жена на име Мери щеше да каже: „Да, ама на нас той ни уби и кучето“, а неговата родна майка щеше да й отговори…
— Това не го знаем със сигурност — прекъсна ги бащата на Дейвид. Изглеждаше ужасно с подутото си лице и съсирената кръв по него. Приличаше на професионален боксьор тежка категория, който твърдо е решил да бъде бит до края на дванайсетия рунд. — Не и със сигурност.
Гледаше умолително полицая с разкървавеното си лице, сякаш се надяваше той да разсее съмненията, но исполинът не му обърна внимание. Единствено Мери го интересуваше.
— Стига толкова приказки! — рече й той. Опитваше се да играе ролята на най-миличкия татко на света. — Скачай в клетката си, моя Мери, да те видя в златната ти клетка, папагалче любимо.
— А ако не вляза? Какво? Ще ме убиеш ли?
— Вече ти казах, че няма да те убивам — продължи да я увещава полицаят със същия покровителски тон. — Не забравяй обаче, че има съдби, далеч по-страшни от смъртта. — Гласът му си беше същият, но беше достатъчен да я промени до неузнаваемост. Жената впери безпомощен поглед в очите му и подобно на коза, хипнотизирана от приближаващата змия, чакаше участта си. — Мога да ти сторя зло, Мери. Мога такива неща да ти сторя, че да съжаляваш, задето не съм те убил. Дали не започваш да ми вярваш?