Тя продължи да се взира в очите му, може би секунда-две, преди да отдръпне поглед встрани. Да, според Дейвид, който ги наблюдаваше от пет-шест метра дистанция, изразът беше повече от точен: жената буквално трябваше да се дърпа, да се бори с очите на полицая, по същия начин, по който се опитваш понякога да издърпаш писмо през отвора на пощенска кутия. Докато се обръщаше на другата страна, челюстта й трепереше: само да заключи вратата зад гърба й, и полицаят вече бе сломил всякаква съпротива у нея. Тя се хвърли на една от четирите кушетки в дъното на килията, закри лицето си в шепи и заплака. Полицаят отметна глава на една страна и остана няколко секунди да й се полюбува. Дейвид имаше време отново да погледне патрона и да се замисли не е ли време да го вдигне от земята. Полицаят обаче се извърна и отърси глава, все едно се събуждаше от внезапно налегнала го дрямка. Обърна гръб на плачещата жена и се насочи към килията на Дейвид.
При приближаването на ченгето белокосият мъж бързо отстъпи далеч от решетките. Направи гърбом няколко крачки, прасците му се удариха в ръба на койката и той седна повторно, така както го бяха заварили събитията преди малко. Нещо повече, прикри с ръце очите си. На Дейвид това му се беше струвало просто жест на отчаяние, но сега, спомняйки си своя собствен ужас от погледа на полицая, по-лесно си обясняваше поведението му: човекът инстинктивно се криеше от нещо, което не иска да погледне с очите си, освен ако не го насилят да го стори.
— Как върви животът, Том? — попита полицаят мъжа на леглото. — Как се нижат годинките, старче?
Белокосият господин се сви на кълбо. Полицаят продължи да го гледа за секунда-две, сетне насочи сивите си очи повторно към Дейвид. Дейвид установи, че не може да извърне поглед. Този път неговите очи бяха като приковани към тези на полицая. Същевременно си даваше сметка и за нещо друго в погледа му: усещаше, че онзи го зове.
— Забавляваш ли се, Дейвид? — попита огромният блондин. Очите му сякаш се разширяваха, сивите им кръгчета го осветяваха като с лъчи. — Способен ли си да извлечеш цялата сладост от тази кратка интерлюдия, можеш ли да я възпроизведеш такт по такт?
— Аз… — понечи да му отговори Дейвид с пресипналия си глас. Прокара език по устните си и опита пак: — Не разбирам за какво говорите.
— Не разбираш? Чудя се дали наистина. Защото виждам… — Полицаят вдигна ръка и се почеса по ъгълчето на устата си. Лицето му изразяваше неподправено удивление. — Не знам какво виждам. Поставяш ме пред въпрос, да, господинчо, пред въпрос. Кой си ти, момче?
Дейвид потърси с очи майка си и баща си, но гледката, която представляваха, му подейства още по-потискащо. И двамата бяха убедени, че полицаят се готви да го убие, също както бе убил Пай и съпруга на Мери.
Затова предпочете да погледне отново полицая в очите.
— Казвам се Дейвид Карвър, живея на Поплар Стрийт, номер 248, Уентуърт, Охайо.
— Да, сигурен съм, че е така, но друго те питам, малки Дейв: кой е твоят създател? Можеш ли ми каза кой те е създал? Так!
„Не ми чете мислите — реши Дейвид, — сигурно би могъл, ако поиска.“
Навярно някой по-голям на негово място би се укорил за подобни мисли, би си казал да не се прави на глупак, да не се поддава на подобна параноя. „Та нали точно това е, което той иска да ти внуши, че може да чете мислите ти“ — така щеше да си помисли един възрастен на негово място. Но Дейвид не беше възрастен, той беше едно единайсетгодишно момче. Вярно, не кое да е единайсетгодишно момче, не и от миналия ноември насам. Оттогава големи промени настъпиха у него. Единственото, на което се надяваше в момента, бе именно тези промени да му помогнат да се справи със ситуацията, в която бе попаднал.
Междувременно, без да спира да го наблюдава, полицаят присви очи, сякаш размишляваше.
— Мисля, че съм създаден от майка си и баща си — отговори Дейвид. — Нали така стават бебетата?
— А-хаа, ето едно момченце, което си знае урока за птичките и пчеличките! Колко чудесно! Но ти не ми отговори на другия въпрос, войниче! Забавляваш ли се добре?
— Вие убихте сестра ми, защо ми задавате глупави въпроси?
— Сине, не го предизвиквай! — прекъсна го наплашен баща му. Толкова беше изтънял гласът му, че чак не приличаше на неговия.
— О, аз не съм глупав — не се съгласи полицаят и се наведе да изгледа още по-отблизо Дейвид със сивите си очи. Ирисите му сякаш се движеха, сякаш се въртяха като пумпали около зениците. Дейвид усещаше как му се завива свят, докато ги гледа, как му иде да повърне, но така и не намери сили да отмести поглед встрани. — Наричай ме, както си искаш, но глупав не съм. Много неща знам, войниче, много.