— Оставете го на мира! — изпищя майката на Дейвид. Дейвид не можеше да я види: огромната фигура на полицая я закриваше напълно. — Малко ли зло сторихте на семейството ни? Само да го докоснете, ще ви убия!
Ченгето не й обърна внимание. С показалците на двете си ръце хвана долните си клепачи и ги дръпна към носа си. При това му движение двете очни ябълки изпъкнаха заплашително.
— Имам очи на орел, Дейвид. С тези очи отдалеч откривам истината. Повярвай ми, няма да сбъркаш. Очи на орел.
Полицаят продължаваше да се взира през решетките и на единайсетгодишния Дейвид Карвър започваше да му се струва, че е хипнотизирал исполина насреща си.
— Ти си голяма работа, а? — попита задъхано полицаят. Голяма работа си, няма спор. Да, сигурен съм, че си голяма работа.
„Мисли, каквото си щеш, само да не разбереш, че аз си мисля за патрона от карабината.“
Очите на полицая отново зашариха и за стотна от секундата Дейвид с ужас си каза, че тъкмо за това си мисли полицаят в момента, че е нагласил възприятията си на нужните вълни и е започнал да приема импулсите на съзнанието му, подобно на радиосигнал. В следващия миг обаче из тишината вън от сградата се разнесе вой на койот и полицаят се обърна по посока на звука. Връзката между двамата с Дейвид, каквато и да беше тя — телепатия или просто съчетание от страх и привличане, — беше се прекъснала.
Ченгето се наведе и вдигна карабината от земята. Дъхът на Дейвид секна от напрежение: очакваше всеки,момент онзи да забележи патрона вдясно от крака си, но полицаят така и не погледна в тази посока. Вместо това се изправи и натисна някаква ръчка от едната страна на карабината. Оръжието се отвори, двете цеви се излегнаха в ръката му подобно на послушни животинки.
— Не си отивай, Дейвид — каза с тих глас полицаят на момчето, все едно споделяше тайна, достойна за ушите на истински мъж. — Имаме за много неща да разговаряме. Можеш да ми вярваш, от много време чакам този разговор, но точно в момента имам малко работа.
Той пристъпи до центъра на помещението и с наведена глава започна да събира патроните от пода. Първите два зареди в карабината, останалите започна да тъпче безразборно по джобовете си. Дейвид нямаше за кога повече да чака. Сниши се към земята, промуши ръка между пръчките на решетката и грабна обемистото зелено цилиндърче. Веднага го прибра в джоба на дънките си. Жената на име Мери не забеляза нищо. Тя продължаваше да лежи свита на кушетката и да плаче тихо в шепите си. Родителите му също не го бяха видели — двамата стояха все така изправени до решетките на килията си, прегърнали се един друг s през кръста, неспособни да откъснат ужасените си погледи от мъжа в униформата каки. Дейвид се обърна на другата страна, колкото да се увери, че и белокосият старец, Том, също не е променил с нищо позата си отпреди малко. Навярно и той не би създал проблеми, стига Дейвид да не бе забелязал, че зад пръстите му влажните му очи стоят широко отворени; следователно усложнения можеха и да възникнат. Така или иначе Дейвид нямаше време тепърва да връща патрона на земята. Докато гледаше непознатия мъж, когото ченгето бе назовало Том, Дейвид вдигна пръст до устата си, правейки му знак да мълчи. Старият Том дори не даваше признаци, че го вижда. Като същински затворници очите му надничаха плашливо между пръстите, играещи ролята на решетки.
Полицаят, който беше убил Пай, обра и последния патрон от земята, огледа набързо бюрото, след което се изпъна и с едно движение затвори карабината. През цялото време Дейвид беше следил жестовете му, опитвайки се да разбере дали ченгето брои патроните или не. Като че ли не се беше сетил… поне не и досега. Стоеше с гръб към него, с глава сведена към земята. Обърна се и направи няколко крачки в посока на Дейвид. Момчето усети как стомахът му се свива и натежава като олово.
За момент полицаят само стоеше и го наблюдаваше, все едно го дебнеше. Дейвид си каза наум: „Опитва се да напипа пътя към съзнанието ми по същия начин, по който крадец се опитва да напипа формата на ключалката.“
— За Господ ли си мислиш? — попита полицаят. — Хич да не ти пука за него. По тези места Господ отдавна е изгубил всякаква власт. Царството му свършва още при Индиан Спрингс, дори господин Сатана не смее да потропва с копитцата си по на север от Тонопа. В Деспърейшън Господ няма, момчето ми. Тук има само кан де лах.