С това разговорът, като че ли приключи. Полицаят прибра карабината под мишница и с бодри крачки напусна помещението. Подир него настъпи за пет-шест секунди пълна тишина, нарушавана единствено от тихите хлипания на жената, наречена Мери. Дейвид погледна по посока на родителите си, те му отвърнаха със същото. Застанали прави зад решетките, прегърнали се един друг, двамата изведнъж му заприличаха на малки деца, каквито са били, преди да се запознаят в колежа, а това го ужаси повече от всичко друго. Нямаше да се чувства толкова неловко, ако ги беше заварил голи да се любят в леглото. Искаше на всяка цена да наруши мълчанието, но не знаеше как.
Изведнъж полицаят нахълта повторно в помещението. Трябваше да се наведе, иначе щеше да си удари главата в горния праг на вратата. Беше се ухилил до уши като същински невменяем и Дейвид се сети за Гарфийлд, котарака от комиксите, който има навика да се връща обратно в книжките, за да довърши мислите си. Изглежда, ставаше дума за някакъв подобен цирк. На стената висеше окачен стар, напукан пластмасов телефон, бежов на цвят и покрит с дебел пласт мръсотия. Полицаят вдигна слушалката от вилката, долепи я до ухото си и извика:
— Рум сървис! Пратете ми свободна стая! — Той тръшна телефона и се обърна с невменяемата си котарашка усмивка към затворниците. — Стар лаф на Джери Лий Луис обясни ченгето. — Американската критика така и не можа да разбере Джери Лий Луис, но във Франция той е същински идол. Искам да кажа, там го боготворят.
Отново погледна Дейвид:
— И във Франция няма Господ, войниче. Да го знаеш от moi. Дай им на французите коняк, охлюви и жени с небръснати подмишници.
Стрелна и останалите с поглед и усмивката му угасна.
— Вижте какво, господа, вие трябва да стоите затворени. Знам, че ви е страх от мен, навярно имате пълно право да се страхувате от мен, но помнете думата ми. Има защо да бъдете затворени. На километри околовръст по-сигурно място от това няма да намерите. Наоколо вилнеят сили, за които не ви се ще дори да знаете. А когато падне мрак… — Той така и не довърши изречението си, само ги изгледа и мрачно поклати глава, сякаш нещата, които имаше предвид, са толкова зловещи, че е по-добре да не ги споменава.
„Лъжеш, мошенико!“ — обвини го в мислите си Дейвид…, но в същия момент през отворения прозорец на стълбището нахлу повторно вълчи вой. Кой знае?
— Във всеки случай — успокояваше ги полицаят, — ключалките са здрави, решетките също. Монтирани са от добри майстори и са предвидени за дебелоглави миньори, за бягство не може и да се говори. Ако случайно сте си го мислили, много ви здраве. Все пак, вслушайте се в съвета ми, по-добро място от това не можете да откриете. — След което изчезна повторно, този път окончателно. Дейвид слушаше чатканията на ботушите му по стълбите. От тежките му стъпки цялата сграда се тресеше.
Момчето си остана известно време на мястото, очевидно се колебаеше. Знаеше какво да направи, какво задължително трябва да направи, но не му се щеше да го стори пред очите на родителите му. И все пак, питаше ли го някой? Излизаше, че не се е излъгал с полицая. Исполинът не беше способен да чете мислите му, все едно си чете вестника, но все пак се беше добрал до нещичко от съзнанието му, беше научил за Господ. Всяко зло за добро. По-добре ченгето да знае за отношенията му с Господ, отколкото за патрона в джоба му. Може би така трябваше.
Дейвид се обърна на другата страна и бавно пристъпи към койката. При всяка крачка усещаше тежестта на патрона в джоба на дънките. Малкият предмет знаеше как да напомня за себе си, все едно беше не от олово, а от злато. „Не, нещо по-опасно от злато, може би парче радиоактивно вещество.“
Застана неподвижен за секунда, с гръб към останалите помещения, след което бавно-бавно коленичи на земята. Пое си дълбоко въздух — толкова дълбоко, колкото да усети как е изпълнил дробовете си докрай, — сетне тихо и равномерно го изпусна обратно. Опря лакти на грубото вълнено одеяло и сведе чело.
— Дейвид, какво ти има? — извика майка му. — Дейвид!
— Нищо му няма — опита се да я успокои баща му и Дейвид се усмихна, затваряйки очи.
— Как така, нищо му няма? — пищеше обезумяла Ели. Погледни го, падна на земята, губи съзнание! Дейвид!
Гласовете им му се струваха далечни, губеха се в небитието, но преди да са изчезнали напълно, Дейвид чу баща си да казва:
— Не припада, а се моли.
„Нямало Господ в Деспърейшън ли? Е, нека видим.“ В следващия момент той се беше отнесъл напълно в молитвата си, без да го е грижа какво мислят родителите му, без да се тревожи повече дали белокосият господин го е видял да прибира патрона в джоба си, за да издрънка пред полицая-чудовище, без да му е мъчно за майката Пай, която не бе сторила никому зло през живота си и не заслужаваше подобна смърт. Ако трябва да сме съвсем точни, той беше напуснал собственото си тяло. Намираше се сред непрогледен мрак, сляп, но не и глух; чакаше в мрака да дочуе гласа на своя Господ.