2.
Подобно на всички духовни прераждания и това на Дейвид Карвър изглеждаше драматично само отвън; вътре в душата му всичко протече спокойно, без излишни сътресения, съвсем в реда на нещата. Промяната не можеше да се нарече рационална — да се наричат рационални онези наши деяния, които се отнасят до духовната ни същност, би било несериозно, — но всичко си имаше своето обяснение и логика. Колкото до самия Дейвид, всичко се бе случило спонтанно и без задна мисъл. Той бе открил Господ, това беше всичко. И (което за него самия бе навярно по-важното) Господ беше открил него.
През ноември миналата година най-добрият приятел Дейвид беше блъснат от кола, докато карал колелото на път от къщи за училище. При удара Брайън Рос летял повече от петнайсет метра във въздуха, за да се удари в стената на близката къща. Всяка друга сутрин Дейвид щеше да бъде с него, но през въпросния ден той бе останал у дома с температура, жертва на лека настинка. Телефонът беше звъннал в осем и половина и десет минути по-късно майка му се появи в дневната, пребледняла и разтреперана.
— Дейвид, нещо лошо се е случило с Брайън. Опитай се да не го вземаш твърде навътре.
Не си спомняше много от разговора по-нататък, в главата му се въртяха само думите „не се очаква да оживее“.
Сам реши да посети на другия ден Брайън. За всеки случай лично се обади в болницата вечерта, колкото да е сигурен, че приятелят му е още жив.
— Скъпи, разбирам как се чувстваш, но това не прави това — беше го предупредил баща му. Употребата на обръщението „скъпи“, което бе изчезнало от езика му горе-долу по времето, когато плюшените играчки на Дейвид бяха изчезнали от стаята му, само доказваше колко разтревожен е Ралф Карвър. Очакваше някаква реакция от страна на Елън, но тя упорито се беше застояла пред мивката в кухнята и нервно мачкаше в ръце кърпата за чиниите. Очевидно помощ от нея нямаше да има. Не че самият Ралф се бе оказал от голяма полза за сина си, но кой би предположил, че подобен разговор ще се наложи? Господи, та момчето беше само на единайсет. Ралф така и не се беше наканил да му обясни нещата от живота, какво ли оставаше за смъртта. За щастие поне Кирсти стоеше в другата стая и гледаше анимационни филмчета по телевизията.
— Не — възрази му Дейвид. — Ще го направя. В интерес на истината това е единственото, което мога да направя. Замисли се дали да не допълни нещо, което да прозвучи героически скромно, от типа на: „Освен това Брайън би го сторил за мен“, но предпочете да си замълчи. Не мислеше, че Брайън би го сторил заради него, но това изобщо не променяше нещата. Защото още тогава, още преди случката в Мечешките гори, Дейвид беше наясно, че отива в болницата не толкова заради Брайън, колкото заради самия себе си.
Майка му бе изоставила крепостта си пред мивката и бе направила няколко колебливи стъпки към масата.
— Дейвид, ти имаш най-милото сърце на света… най-благородното сърце на света…, но Брайън… той беше… ъ-ъ… изхвърлен…
— Майка ти иска да каже, че приятелят ти се е ударил с главата напред в тухлена стена — взе й думата баща му. Беше се пресегнал през масата, за да поеме едната ръка на сина си. — Има сериозни поражения върху мозъка. В момента се намира в кома и няма добри признаци за бъдещето. Знаеш ли какво означава това?
— Че мозъкът му се е превърнал на зелка.
Ралф бе премигнал нервно при тези му думи, но се съгласи.
— Той се намира в положение, при което най-доброто, което може да му се случи, е всичко да свърши по-бързо. Ако наистина отидеш да го видиш, няма да се срещнеш с приятеля, когото познаваш, в чийто дом обичаше да преспиваш…
Тук майка му не бе издържала и бе отишла в хола; беше прегърнала недоумяващата Пай в скута си и бе заплакала.
По погледа в очите на баща си Дейвид си каза, че и на него му се иска да стори същото.
— По-добре ще е да запомниш Брай такъв, какъвто беше при последната ви среща. Разбираш ли ме?
— Да, но не мога да го направя. Трябва да отида да го видя. Ако не искаш да ме откараш с колата, добре, ще взема автобуса след училище.
Ралф беше въздъхнал тежко.
— Да му се не види, синко, ще те откарам! И няма нужда да чакаш края на училище. Иди, щом държиш, но за Бога, не споменавай нищо пред… — И бе посочил с глава дневната.