Дейвид си помисли: „Само тези машини го поддържат жив. И когато ги изключат, когато извадят иглите…“
Известно недоверие го обзе възможно ли е подобно нещо. Болката му придобиваше формата на съмнение. Двамата с Брайън имаха навика да се срещат на чешмата пред прозорците на класната им стая всеки път, когато можеха да се освободят от задълженията си. Яхваха колелата си и се втурваха към Беър Стрийт, играейки си на войници. Друг път си разменяха книжки, комикси или снимки на бейзболисти, понякога просто седяха пред задната врата на къщата на Дейвид, забавляваха се с един комплект игри на Брайън, четяха или пиеха лимонадата на майката на Дейвид. Имаха навика да си пляскат ръцете, вдигнати високо над главите, да се наричат един друг „лошо момче“. (Понякога, когато нямаше кой да ги чуе, си викаха и други неща от типа „шибана глава“ или „гадно копеле“.) Във втори клас си прободоха пръстите с карфици и си смукаха един на друг кръвта, заклевайки се да си бъдат като родни братя. През август същата година, с помощта на Марк Рос, двамата сглобиха подобие на Партенона от капачки за бутилки. Толкова добре го бяха направили, че Марк подреди творението им в антрето на къщата си и с гордост го показваше на приятели и познати. В началото на учебната година Партенонът от капачки беше прибран в кашон, за да го пренесат в къщата на Карвърови.
Именно за Партенона мислеше най-вече Дейвид, докато стоеше пред леглото на потъналия си в безсъзнание приятел. Тримата — той, Брайън и бащата на Брайън — го бяха сглобили в гаража на семейство Рос, докато касетофонът превърташе до полуда „Rattle and Hum“ на Ю Ту. От една страна, творението им изглеждаше глупашко, защото какво са едни капачки от бутилки; от друга — то представляваше същински шедьовър, тъй като всеки веднага разпознаваше какво трябва да наподобява. Беше шедьовър и защото го бяха сглобили със собствените си ръце. А само след няколко дни ръцете на Брайън щяха да бъдат предадени на някой погребален служител, който да ги почисти със специална четчица, обръщайки още по-специално внимание на мръсотията под ноктите. Никой не би желал да гледа пред себе си труп на дете с мръсни нокти. Така поне предполагаше Дейвид. А щом измиеха ръцете на Брайън и го сложеха в специално поръчания ковчег, същият погребален служител щеше да превърже пръстите един към друг, все едно са чифт маратонки. Така щяха да си останат под земята: грижливо прибрани един до друг, по начина, по който ги караха да си държат ръцете на чиновете във втори клас. Никога повече нямаше да сглобяват къщи от капачки за бутилки тези ръце. Никога повече нямаше да си играят със струята на чешмата тези пръсти. Щяха да изчезнат веднъж завинаги в царството на тъмата.
Тези мисли не го караха да изпитва ужас от смъртта, по-скоро отчаяние: представата как привързаните пръсти на Брайън биват погребани веднъж завинаги с ковчега, доказваше, че нищо на този свят не си струваше, че вършенето на каквото и да било така и нямаше да надвие смъртта, че дори и на децата не им е съдено да избягат от филма на ужасите, който продължаваше да се върти зад измамната фасада, създадена от родителите им, които се преструваха, че животът е прекрасен и безкраен и искаха децата им да го повярват.
Нито господин, нито госпожа Рос посмяха да прекъснат мрачните му разсъждения за безсилието на децата да променят света. Мълчанието им беше добре дошло за Дейвид. Той ги харесваше — особено господин Рос, който беше малко откачен. Така или иначе не беше дошъл в болницата, за да се види с тях. Не бяха те хората, на които сестрите щяха да откачат системите и изкуственото дишане, щом веднъж дядо и баба дойдат да си вземат последно сбогом.
Бе дошъл да се види с Брайън.
Дейвид взе ръката на приятеля си. Беше невъобразимо студена и отпусната, но все пак във вените й течеше живот. Човек можеше да усети живителните струи, които я караха да вибрира подобно на мотор. Притисна я нежно между дланите си и прошепна:
— Как я караш, лошо момче?
Не получи друг отговор, освен ритъма на машината, която заместваше дишането на Брайън — мозъкът му до такава степен бе изключил, че дори и това не можеше да контролира сам. Машината стоеше до леглото, от страната на главата, и беше най-големият апарат от всички. От едната й страна беше закачена пластмасова тръба. Вътре в нея имаше някакво устройство, наподобяващо бял акордеон. Машината не работеше шумно — всички машини в стаята работеха тихо, — но акордеонът не преставаше нито за миг да се свива и отпуска. При всяко изпразване той издаваше дебел, отчетлив звук. Все едно се задъхваше. Все едно някой от органите на Брайън продължаваше да изпитва болка, въпреки всичко, та затова го бяха извадили навън, бяха го монтирали в пластмасовата тръба, където го измъчваха още по-безмилостно. Личеше си, че белият акордеон му се е заканил да го смачка до смърт. Но най-голямата изненада бяха очите. Дейвид имаше чувството, че неговите собствени са като приковани от тайнствени магнити към тези на Брайън. Никой не се беше сетил да го предупреди, че очите на приятеля му са отворени. Знаеше само, че по принцип човек може да бъде в безсъзнание и да стои с отворени очи. Деби Рос му беше казала да не се шокира, да знае, че Брайън не изглежда никак красиво, но не му беше споменала нищо за този безизразен като на плюшено мече поглед. Може би така беше по-добре; може би цял живот човек нямаше да се научи да посреща истински ужасните неща подготвен.