Едно от очите на Брайън имаше кръвоизлив. Зеницата се беше разширила до такава степен, че кафявото на ириса почти се беше изгубило. На другото нищо му нямаше и зеницата си изглеждаше както преди, ала с това се свършваше всичко нормално. Най-важното, признакът, че тези очи принадлежат на приятеля му, липсваше. Момчето, което го бе накарало да се смее с тъпата си реплика: „О, по дяволите, мумията идва, да вървим по-бързо“, това момче отсъстваше… освен, ако не се беше скрило в пластмасовата тръба, където безжалостно го изстискваше белият акордеон.
Колкото и да се опитваше Дейвид да гледа другаде — в зашитата рана, напомняща на рибарска кукичка, в превръзката, в ухото му, изглеждащо като направено от восък, очите му неизменно се връщаха на зеещите, различни по големина зеници на Брайън. Именно нищото, което го наблюдаваше през тях, отсъствието, пустотата, оставена като след нечие заминаване, го караха да не сваля поглед от тях. Тук имаше нещо нередно, някаква недопустима грешка. Имаше пръст… имаше пръст…
„Злото“ — дочу той тайнствен шепот в съзнанието си. Никога досега в мислите си Дейвид не беше чувал този глас. Той принадлежеше на личност напълно непозната. Когато най-сетне Деби Рос положи ръка на рамото му, момчето трябваше да прехапе устни, за да не извика от ужас.
— Човекът, който стори това, бил напълно пиян — обясни тя с пресипнал глас. Сълзите се стичаха по лицето й. Казва, че не си спомня нищо от случилото се, че в паметта му имало огромни бели петна. И знаеш ли кое е най-ужасното, Дейви? Че му вярвам напълно.
— Деб… — понечи да я спре господин Рос, но майката на Брайън не му обърна внимание.
— Как може Господ да позволи този човек да не си спомня, че е блъснал сина ми с колата си? — продължаваше тя да излива мъката си. Лека-полека започна да повишава тон. Ралф Карвър се беше подал през отворената врата и стреснато оглеждаше стаята. Някаква сестра, бутаща количка по коридора, се закова на място пред стая номер 508. Големите й сини очи, свикнали да се учудват на какво ли не, надникнаха на свой ред вътре. — Как можа Господ да бъде толкова милостив с човек, който заслужава да крещи от ужас при спомена за кръвта от разбитата глава на синчето ми, с човек, който не би трябвало да знае що е сън до смъртта си!
Господин Рос я прегърна през раменете. Все тъй застанал в коридора, Ралф Карвър изтегли уплашено главата си, напомняйки на костенурка, която се прибира в черупката си при първите признаци на опасност. Дейвид го забеляза и може би му се ядоса за това. По-нататък щеше да се чуди ядосал ли се беше или тъкмо напротив. От онзи запечатан в съзнанието му ден само една картина щеше да остане завинаги: бледото, застинало лице на Брайън, превръзката със странната форма, която сякаш пълзеше по главата му. отеклото ухо, прясно съсирената рана, зашита с черен конец и очите му. Най-вече очите. Майката на Брайън стоеше над самото му легло, плачеше, викаше, а нищо в погледа му не се променяше.
„Но той е там някъде“ — помисли си изведнъж Дейвид и тази мисъл, подобно на много други, които го спохождаха, откакто майка му спомена за произшествието с Брайън, му изглеждаше, все едно не се беше зародила в неговото съзнание, а само беше минала оттам… Сякаш се беше превърнал в някаква своеобразна тръба.