„Той е някъде там, знам, че е там. Все още не си е отишъл съвсем, застинал е на едно място като на филмов негатив… като на гипсов отпечатък…“
Деби Рос повече не можеше да се контролира. Беше започнала да вие като същински звяр, тресеше се в прегръдката на съпруга си, опитваше се да се освободи от ръцете му. Господин Рос успя с усилие да я довлече обратно до пластмасовите столове, но явно му беше трудно да я накара да седне. Сестрата се притече на помощ и пъхна ръка под мишницата й.
— Госпожа Рос, седнете, по-добре ще се почувствате.
— Какъв е този Господ, който позволява на човек да забрави, че е убил малко момченце! — крещеше с пълно гърло майката на Брайън. — Ще ви кажа аз какъв е този Господ. Това е един Господ, който очаква същият този човек да се натряска отново и да убие друго момченце! Това е един Господ, който обича пияниците, но мрази малките момченца!
Брайън не сваляше безжизнения си поглед от лицето на майка си. Може би слушаше зловещата й проповед с отеклото си ухо. Без да забелязва нищо, все едно отсъстваше. И все пак…
„Да — прошепна непознатият глас. — Да, той съществува. Все още съществува. Някъде.“
— Сестра, бихте ли сложили инжекция на жена ми? — помоли господин Рос. Личеше си, че едва я удържа да не скочи, да не се нахвърли я върху Дейвид, я върху сина си, може би върху двамата едновременно. Нещо се беше отпушило в съзнанието й, нещо, което отдавна беше напирало, но едва сега намираше сили да проговори.
— Ще повикам доктор Бъргойн, той е във фоайето — обеща сестрата й изчезна в коридора.
Таткото на Брайън се усмихна измъчено на Дейвид. По бузите му се стичаха капки пот, цялото му чело беше станало влажно от тях. Очите му бяха кръвясали, на Дейвид дори му се струваше, че за тези два дни е отслабнал. Казваше си, че е невъзможно, но така или иначе човекът изглеждаше по-слаб от всякога. А сега му се налагаше да държи с две ръце жена си, за да не направи някоя беля.
— Трябва да си вървиш, Дейвид — подкани го господин Рос. Опитваше се да си сдържа дъха, но явно въздухът не му достигаше. — Ние… ние имаме известни проблеми.
„Но аз не съм си взел сбогом с него“ — каза си наум Дейвид и тъкмо щеше да то изрече на глас, когато установи, че капките по лицето на господин Рос, не са от пот, а истински сълзи. Това го накара да отстъпи. Едва когато се обърна за последно на вратата и забеляза тълпата от роднини, наобиколили двамата злощастни родители, си даде сметка, че и на него му се плаче.
— Може ли пак да мина, господин Рос? — попита той с дрезгав, колеблив глас, който сякаш не беше неговият. — Може би утре?
Госпожа Рос беше прекратила борбата. Господин Рос беше сключил двете си ръце като в катинар пред гърдите й, извивайки на една страна главата й, така че косите да й скрият лицето. Докато ги гледаше, Дейвид се сети за мачовете по класическа борба, които двамата с Брай понякога гледаха по телевизията; понякога един от борците успяваше да приложи подобна хватка на другия. „О, по дяволите, мумията ни преследва“ — кой знае защо, думите на Брайън пак прозвучаха в главата му. Господин Рос клатеше глава.
— Не мисля, че ще е добре, Дейви.
— Но…
— Не, наистина не мисля. Разбираш ли, лекарите казват, че няма никакъв шанс Брайън да… д-да… — лицето му започна да се променя по начин, който Дейвид никога не беше забелязвал у възрастни — все едно някаква невидима сила напираше отвътре и искаше да го разкъса на парчета. Едва по-късно, докато се разхождаше из Мечешката гора, щеше да си го обясни… по своему. Господин Рос бе постъпил като човек, който не е плакал с години и който не е могъл повече да се сдържи. Все едно язовирна стена се беше пръснала пред очите му.
— О, момчето ми! — извика от мъка господин Рос. — О, момчето ми! — Той пусна жена си и залитна между двата червени стола, облягайки се на стената. Застана така, наклонен накриво, за секунда-две, след което коленете му се подвиха. Гърбът му обърса стената и той се озова седнал на земята. Протягаше безпомощно ръце към леглото, бузите му лъщяха от сълзи, от носа му се подаваха сополи, косата му стърчеше разчорлена на тила, ризата се беше подала от панталона му, крачолите му дотолкова се бяха изпънали, че чорапите под тях се подаваха. Остана да седи така и захлипа безутешно. Жена му клекна до него и доколкото можа, го прегърна с двете си ръце. В този момент нахълта докторът, заедно със сестрата. Дейвид се изнесе в коридора, опитвайки се да спре хълцането си. Все пак, намираха се в болница, тук имаше хора, които се надяваха да оздравеят.
Баща му беше пребледнял като платно, също както майка му, щом й бяха съобщили за Брайън. Когато подаде ръка на сина си, Дейвид установи, че кожата му е по-студена дори от тази на Брайън.