— Съжалявам, че трябваше да видиш това — каза баща му, докато двамата чакаха най-бавния асансьор в света. Дейвид реши, че това е било единственото, което се е сетил да каже. По пътя за вкъщи Ралф Карвър на два пъти понечи да подхване разговор, но и двата пъти се спря. Най-накрая включи радиото, намери някаква станция със стари хитове, намали звука, за да попита Дейвид иска ли сладолед или нещо друго, синът му поклати глава в отказ, затова наду музиката докрай и повече не обели нито дума.
Когато се прибраха у дома, Дейвид каза на баща си, че му се иска да вкара няколко коша на двора. Баща му го увери, че няма проблем и побърза да се скрие в къщата. Докато момчето стоеше зад пукнатината в настилката, която му служеше вместо линия за наказателен удар, дочу как родителите му започнаха разговор в кухнята. Отвореният прозорец издайнически отнасяше думите им на двора. Елън искаше да знае какво се е случило, как Дейвид е възприел нещата.
— Е, разигра се една сцена — заразказва баща му, все едно комата на Брайън и приближаващата смърт бяха част от някаква пиеса.
По-нататък Дейвид изключи напълно. Отново ставаше жертва на онова чувство на отчужденост, на усещането, че е малък и безпомощен, че не представлява някакво цяло, а е само част от нещо по-голямо, че не живее заради себе си, а заради някой друг. Изпита силно желание на часа да отиде в Мечешката гора, да се разходи до малката полянка. До въпросната полянка водеше само тясна пътека, но ако застанеха един зад друг, двамата с Брайън можеха да стигнат до нея и на колело. Именно там, на Виетконгската вишка, преди една година двете момчета бяха опитали цигарите на Деби Рос и ги бяха намерили за отвратителни. Пак там бяха разглеждали за пръв път „Пентхаус“ (Брайън го бе намерил в кофата зад денонощния магазин до автобусната спирка в подножието на хълма) или прекарваха свободното си време в безкрайни разговори и мечтания… Най-често мечтаеха за времето, когато щяха да станат девети клас, за да властват в гимназията. На малката поляна, до която се стигаше единствено по пътеката на Хо Ши Мин, двете момчета бяха изживели най-цялостно своето приятелство, затова точно там искаше да отиде сега Дейвид.
Удари за последен път топката в земята — същата топка, с която бяха изиграли милион игри заедно с Брайън приклекна и стреля към коша. Прекрасна парабола, топката облиза само мрежата. Щом се върна при него, той я захвърли в тревата. Родителите му все още стояха в кухнята, гласовете им жужаха подобно на пчелички около прозореца, но Дейвид дори не сметна за необходимо да им се покаже или да ги предупреди къде отива. Кой знае, може би щяха да му забранят.
Дори не му дойде наум да си вземе колелото. Вървеше пеша, гледаше в краката си, яркосинята извинителна бележка от училище продължаваше да стърчи от джоба на ризата му, въпреки че занятията за деня бяха свършили и никой нищо не би го питал. Големите жълти автобуси вече бяха отпътували към различните квартали, по улиците вървяха групички пищящи деца, размахали тетрадки и кутии от закуски. Дейвид не им обръщаше внимание. Мислите му бяха съвсем другаде. По-късно пастор Мартин щеше да му обясни за „спокойния, тих глас“ на Господ и Дейвид щеше да потръпне при спомена от този ден. Тогава обаче не го възприемаше още като глас, по-скоро като нечия чужда мисъл, проникнала в съзнанието му, може би само интуиция. Това, което постоянно се въртеше в мислите му, бе усещането за мъчителна жажда: представяше си как не е пил вода от дни, как цялото му тяло стене от жажда, как е готов да клекне насред тротоара и да пие от калните локви, само и само да я утоли.
Стигна до Беър Стрийт, после свърна по пътеката на Хо Ши Мин. Вървеше бавно, все тъй забил нос в краката си. Отдалеч сигурно приличаше на професор, замислен над някой основополагащ проблем. Пътеката на Хо Ши Мин далеч не беше запазен периметър за двамата с Брайън. Много други деца минаваха по нея за по-кратко до училище, но в този топъл есенен следобед не се мяркаше жива душа все едно някой я беше разчистил специално за него. В самия център на малката поляна Дейвид забеляза обвивка от шоколадов бонбон и я вдигна от земята. Беше „Тримата мускетари“, единствените бонбони, които Брайън признаваше — викаше им „Тримата муски“ — та затова Дейвид беше повече от сигурен, че точно Брайън е изпуснал хартийката ден-два преди катастрофата. Не че по природа беше разхвърляно момче, при нормални обстоятелства най-вероятно би прибрал хартийката в джоба си. Но…
„Но може би нещо го е накарало да я хвърли на земята. Може би това нещо е знаело, че аз ще дойда тук, след като колата го блъсне и удари в стената, след като той си счупи главата, може би това нещо е знаело, че аз ще намеря хартийката и тя ще ми напомни за него.“