Каза си, че това са глупости, че е започнал да се побърква, но най-налудничавото в цялата работа бе, че колкото й да се убеждаваше, че се побърква, сам не си вярваше. Може би подобни мисли наистина щяха да прозвучат налудничаво, ако ги произнесеше на глас, но вътре в съзнанието му те си изглеждаха напълно логични.
Без да се замисли какви ги върши, Дейвид напъха червено-сребристата обвивка в устата си и изсмука, каквото беше останало от шоколада. Беше затворил очи, но изпод клепачите му отново се показаха сълзи. След като се увери, че повече шоколад не е останал и дъвче само влажната хартия, Дейвид я изплю обратно на земята и си продължи по пътя.
В източния край на поляната се издигаше дъб, чието стъбло се разделяше на два дебели клона на пет-шест метра над земята. Момчетата така и не бяха посмели да си построят истинска къщичка на дървото — някой можеше да ги види и да ги накара да я съборят, — но един летен ден миналата година си бяха донесли дъски, чукове и пирони и си сковаха малка площадка, която и досега стоеше. Дейвид и Брайън знаеха, че понякога учениците от гимназията я ползват (от време на време по потъмнелите от влагата дъски намираха захвърлени фасове или кутийки от бира, веднъж дори бяха попаднали на чифт забравени чорапогащи), но никога по светло, пък и самата мисъл, че батковците се възползват от нещо, което те бяха създали, по-скоро ги караше да се гордеят. Колкото до малките дечица, клоните, за които трябваше да се хванеш, за да-се изкатериш, бяха твърде високо, та нямаше как да ги стигнат.
Дейвид се покатери на дървото. Лицето му беше мокро от сълзи, очите му бяха подути от плач, вкусът на шоколад и хартия продължаваше да стои в устата му, но тежкото дишане на белия акордеон не спираше да звучи в ушите му. Каза си, че все ще намери някакъв друг знак за спомен от Брайън, нещо подобно на обвивката с „Тримата муски“, но така и не забеляза нищо по дъските. Само табелката, която бяха заковали за дървото една-две седмици, след като довършиха площадката: „ВИШКА НА ВИЕТКОНГ“. За табелката (а и за името, с което бяха кръстили пътеката, водеща до поляната) ги беше вдъхновил някакъв стар филм с Арнолд Шварценегер, Дейвид вече не можеше да си спомни заглавието му. Открай време живееше с мисълта, че един ден ще намери табелката откъртена или изписана с приказки от типа на „ДА ГО ДУХАШ“, но това не се беше случило досега. Личеше си, че и на батковците им харесва името.
Между дърветата премина вятър и погали като с хладна ръка горящата му кожа. Колко пъти Брайън беше стоял до него на това дърво и също се бе радвал на вятъра? И днес двамата щяха да си клатят краката от високото, щяха да си приказват и да се смеят. Дейвид отново заплака.
„Защо съм тук?“
Никой не му отговори.
„Защо дойдох? Накара ли ме нещо да дойда?“
Пак не получи отговор.
„Има ли някой? Моля ви, отговорете!“
И този път измина дълго време, без никой нищо да му отвърне… докато изведнъж отговорът не дойде наистина. Дейвид дори и не помисли, че е започнал сам да си говори, не тръгна да се убеждава, че всичко е плод на собственото му въображение, че с подобни игрички иска да потърси утеха. Както преди няколко часа до леглото на Брайън, така и сега, той беше сигурен, че мисълта не е негова собствена, а се е появила отвън.
„Да — беше казал гласът, — аз съм тук.“
„Кой си ти?“
„Който съм“ — отговори му гласът и потъна в мълчание, сякаш с тези думи бе обяснил всичко.
Дейвид кръстоса крака, сядайки по турски на дъските, и затвори очи. Сложи ръце върху коленете си и се опита да отвори съзнанието си възможно най-широко. Нямаше представа какво друго да стори. Нямаше и представа колко време е прекарал по този начин. Дочуваше гласовете на малките деца на път за вкъщи, следеше с поглед променящите се червени и черни сенки под клепачите си, усещаше как вятърът люлее клоните над него, докато слънчевите лъчи играеха по лицето му.
„Кажи ми какво искаш“ — попита Дейвид гласа.
Никой не му отговори. Изглежда гласът не искаше нищо от него.
„Кажи ми тогава какво да направя.“
И този път не получи отговор.
Далеч, далеч, на булевард „Колъмбъс“ виеше сирената на противопожарната охрана. Беше пет часът. Беше прекарал поне час със затворени очи на вишката, може би дори два. Майка му и баща му отдавна бяха забелязали, че го няма в двора, бяха видели топката, захвърлена в тревата и сигурно се бяха притеснили. Дейвид ги обичаше и не искаше да ги тревожи излишно — по някакъв начин се беше убедил, че неизбежната смърт на Брайън ги беше съкрушила не по-малко от самия него, но още не можеше да си тръгне. Още не беше свършил.