„Искаш ли да се помоля? — попита той гласа. — Ако искаш, ще опитам, но не зная как… Вкъщи не ходим на църква, пък и…“
Гласът го прекъсна. Не изглеждаше нито ядосан, нито развеселен, нито нетърпелив, нито какъвто и да е.
„Ти вече се молиш“ — каза той.
„За какво да се моля?“
„О, по дяволите, мумията ни преследва — отговори гласът. — Давай да вървим по-бързо.“
„Не разбирам какво означава това.“
„Напротив, разбираш.“
„Не, не разбирам!“
— Да, разбрах — промълви, почти изстена Дейвид. — Да, разбрах, означава да поискам онова, което те не смеят да искат, означава да се помоля за това, за което никой от тях не смее да се помоли. Така ли е?
Гласът не му отговори.
Дейвид отвори очи и лъчите на следобедното ноемврийско слънце го заляха с червено-златиста светлина. От коленете надолу краката му бяха изтръпнали, на него му се струваше все едно се надига от дълбок сън. Смайваше се при мисълта колко непринуден и красив изглежда днешният ден. Чувстваше, че е само част от някакво огромно цяло — малка жива клетка по тръпнещата кожа на земята. Вдигна ръце от коленете си, обърна ги с дланите нагоре и ги протегна пред себе си.
— Помогни му да оздравее! Господи, помогни му да оздравее! Ако го направиш, и аз ще направя нещо за Теб. Ще слушам какво ще ми наредиш и ще го изпълня. Обещавам!
Този път не затвори очи, но внимателно се ослуша, в очакване няма ли гласът да каже още нещо. В началото си каза, че разговорът им вече е приключил. Отпусна ръце, понечи да се изправи, но сякаш милион иглички се забиха изведнъж в краката му, той се олюля и се друсна отново на дъските. Чак му стана весело. Хвана се за един клон и докато се изправяше повторно, гласът отново проговори.
Дейвид застина с глава, изметната на една страна, и се заслуша. С две ръце се беше вкопчил в клона, докато мускулите на краката му потръпваха и се наслаждаваха на благотворната кръв, шурнала нагоре-надолу из артериите му. Накрая кимна в разбиране. Табелката, на която бяха написали „ВИШКА НА ВИЕТКОНГ“, се държеше на три гвоздея, забити в един от дебелите клони. От времето дървото беше прогнило и се беше свило, та ръждясалите главички на пироните се подаваха навън. Дейвид извади от джоба си синята бележка, на която пишеше: „ОСВОБОДЕН ПО-РАНО“, и я забоде на един от гвоздеите. След това направи няколко крачки по площадката, колкото да се разтъпче, и щом реши, че кръвообращението му се е възстановило, слезе от дървото.
Върна се вкъщи. Още не беше стъпил на алеята за гаража, когато двамата му родители се показаха на вратата на кухнята. Елън Карвър бе застанала на най-горното стъпало, и заслонила с ръка очите си, го наблюдаваше да приближава, докато Ралф едва ли не тичешком излизаше да го посрещне.
— Къде беше? — хвана той сина си за раменете. — Къде по дяволите беше, Дейвид?
— Излязох да се поразходя. Бях в Мечешката гора, мислех си за Брайън.
— Е, няма що, акъла ни изкара — тросна се майка му. Кирстен се показа до нея на вратата. Беше притиснала под мишница любимата си кукла Мелиса Сърчицето и с две ръце държеше купичка плодово желе. — Дори Кирсти се разтревожи, нали така?
— Ъ-ъм — отрече Пай и продължи невъзмутимо да си яде желето.
— Добре ли си? — попита баща му.
— Да.
— Нищо не ти се е случило?
— Нищо.
Влезе вътре в къщата и докато подминаваше Пай, я дръпна за едната плитка. Тя навири обидено нос, но после му се усмихна.
— Вечерята е сложена, бягай да се измиеш! — подкани го Елън.
В този момент звънна телефонът. Тя отиде да го вдигне и преди Дейвид да е влязъл в банята, за да си измие ръцете — а те бяха доста мръсни, лепкави и прашни от дървото, по което се беше катерил, — го извика обратно с почти истеричен глас. Елън стискаше с все сила слушалката в едната си ръка, докато с другата нервно мачкаше престилката си. Понечи да му каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Преглътна и опита повторно:
— Деби Рос е, теб търси. Плаче. Мисля, че всичко е свършило. За Бога, бъди мил с нея.
Дейвид прекоси стаята и пое телефона. Отново се усещаше чужд на всичко около себе си. Сигурен беше, че майка му е права, макар тя самата да не го разбираше: нещо беше свършило наистина.
— Ало. Госпожо Рос?
Тя плачеше толкова силно, че не можеше да обели нито дума. Опитваше се, но в слушалката се чуваха само хлипания. Някъде от другия край на линията се обади господин Рос:
— Дай ми аз да говоря.
— Не, нищо ми няма — спря го госпожа Рос и Дейвид стана жертва на силно изхълцване по телефона; представи си как разговаря с изгладняла гъска. — Брайън дойде в съзнание.