— Наистина ли? — попита Дейвид. Никога не се беше чувствал толкова щастлив през живота си… Но не можеше да каже, че се изненадва.
„Мъртъв ли е?“ — направи Елън движение с уста. Едната й ръка продължаваше да си играе с престилката.
— Не — обърна се Дейвид към майка си и баща си, слагайки ръка върху слушалка. Така или иначе Деби Рос пак се беше разплакала. Дейвид си представяше как заплаква всеки път, когато се обади на някого да му съобщи. И нямаше как, в сърцето си тя вече го беше отписала.
„Мъртъв ли е?“ — попита го отново Елън без думи.
— Не! — тросна й се той, леко раздразнен, все едно бяха оглушели. — Не е мъртъв, жив е. Казва, че е дошъл в съзнание.
Родителите му го зяпнаха в удивление. Приличаха му на риби в аквариум. Без да оставя желето, Пай мина покрай тях и се обърна към Мелиса Сърчицето, подала глава изпод лакътя й:
— Виждаш ли? Казах ти, че така ще стане — рече й тя с тон, нетърпящ възражения. — Казвах ли или не казвах?
— В съзнание — повтори замислено смаяната майка на Дейвид. — Жив.
— Дейвид, там ли си? — попита госпожа Рос.
— Да, на телефона съм.
— Само двайсет минути, след като ти си тръгна, мониторът започна да излъчва сигнали. Аз първа ги видях, Марк беше слязъл до кафето да вземе газирана вода, и веднага изтичах до стаята на сестрите. Те не щяха да ми повярват. — През сълзите си майката на Брайън намери сили да се засмее. — Разбира се кой би повярвал на тяхно място? Когато най-после успях да накарам едната да ме придружи, тя вместо лекар, повика поддържащия персонал. До такава степен бяха сигурни, че става нещо невъзможно, че смениха монитора, чувал ли си по-голяма глупост през живота си?
— Не — съгласи се Дейвид. — Направо е безумно.
И двамата му родители продължаваха с немите си въпроси, а баща му правеше всевъзможни жестове с ръце. На Дейвид му напомняше на някакъв пациент в лудницата, който си въобразява, че играе ролята на телевизионно конферансие. Идеше му да се захили, но трябваше да се сдържи, преди да е затворил телефона. Госпожа Рос нямаше да разбере защо се смее, затова най-добре беше да се обърне към стената.
— Едва когато и на новия монитор се появиха същите вълни, дори по-ясно отпреди, една от сестрите хукна да търси доктор Васлевски. Той е неврологът. Докато лекарят дойде, Брайън отвори очи (грешка, Брайън стоеше с отворени очи, нали?) и огледа цялата стая. Попита ме дали съм нахранила рибките. Казах му, че съм ги нахранила, рибките са добре. Нито плаках, нито нищо, бях толкова шашардисана, че не можех дори да заплача. Тогава той каза, че го боли главата и отново затвори очи. Когато доктор Васлевски пристигна, Брайън изглеждаше, все едно е изпаднал отново в безсъзнание, затова докторът изгледа много недоволно сестрата. Искаше навярно да й каже: „Защо ме извикахте толкова спешно?“ Представяш ли си го?
— Представям си го — кимна Дейвид.
— Но когато докторът плесна с ръце в ухото на Брайън, той веднага отвори очи. Да беше видял изражението на дъртия поляк, а, Дейви! — Тя отново се засмя, шумно, невъздържано, като същинска истеричка. — Тогава… тогава Брайън к-каза, че е жаден и попита м-може ли да п-пийне малко вода.
Тук вече госпожа Рос не издържа и се разтърси в конвулсивен рев. Разхълца се толкова силно, че чак Дейвид го заболя. Най-накрая някой й взе слушалката и прозвуча гласът на съпруга й.
— Дейвид? Там ли си още?
И той не даваше вид на спокоен, но за разлика от жена си поне не плачеше.
— Разбира се.
— Брайън не си спомня за катастрофата, не си спомня нищо от мига, в който си е написал домашното предната вечер и си е легнал. Спомня си обаче как се казва, къде живее, спомня си и нашите имена. Знае кой е президент, може да решава прости задачки по математика. Доктор Васлевски каза, че е чувал за подобни случаи, но никога не бил виждал с очите си. Нарече го „клиническо чудо“. Не знам дали това означава нещо конкретно или просто не се е сетил какво друго да каже, но да ти кажа честно, хич не ми пука. Искам само да ти благодаря, Дейвид. От мое име и от името на Деби. Благодарим ти от все сърце!
— На мен? — учуди се Дейвид. Някой от родителите му го дърпаше за рамото, за да се обърне към тях. Той обаче не се подчини. — Какво има да ми благодарите на мен?
— Ти ни върна Брайън. Ти говореше с него. Вълните в монитора се показаха, след като ти си тръгна. Той те е чул, Дейвид. Чул те е и се върна при нас.
— Не съм бил аз — поклати глава Дейвид. Едва сега се обърна. Родителите му буквално се бяха надвесили над главата му, по лицата им се четеше едновременно и надежда, и удивление, и недоумение… Майка му плачеше. Колко сълзи се бяха пролели през този ден! Само Пай, която по принцип прекарваше шест часа в денонощието в рев, се оказваше способна да сдържи вълнението си.