— Знам какво говоря — възрази по телефона господин Рос. — Знам какво говоря.
Трябваше да каже нещо на майка си и баща си, иначе току-виж подпалили ризата му с поглед… Но преди да им предаде каквото беше чул, трябваше да научи нещо много важно.
— Кога се съвзе Брайън, когато попита дали са нахранени рибките? Колко време, след като сигналите са се появили?
— Ами, те сменяха монитора… тя ти каза за това… и след това… не знам… — Бащата на Брайън се умълча за кратко от другата страна на линията, най-сетне допълни: — Всъщност, спомням си. Точно преди всичко това да се случи, се чу сирената на пожарната на булевард Колъмбъс. Значи трябва да е било пет и нещо.
Дейвид отново кимна, нищо не можеше да го изненада. Точно по това време гласът му беше казал: „Ти вече се молиш.“
— Мога ли да отида да го видя утре по някое време?
Господин Рос направо се беше разсмял на тези думи.
— Дейвид, ако щеш, можеш да отидеш в полунощ. Защо не? Доктор Васлевски казва, че постоянно трябва да го будим, да му задаваме глупави въпроси. Знам много добре от какво се страхува — да не би Брайън да потъне обратно в кома… Но не мисля, че това ще се случи, нали така?
— Не, няма — увери го Дейвид. — Дочуване, господин Рос. Беше затворил телефона и родителите му само дето не се нахвърлиха като хищници отгоре му: „Как е станало?“ — искаха и двамата да знаят. — „Какво е станало и какво мислят, че ти си направил?“
Дейвид гореше от желание — от огромно желание — да сведе очи към земята и скромно да отвърне: „Ами, той се е съвзел, това е всичко, което знам. Освен че… ъ-ъ…“ — тук щеше да замълчи, все едно става жертва на душевна борба, преди да довърши. „Господин и госпожа Рос мислят, че е чул гласа ми и е откликнал на него, но нали знаете колко бяха напрегнати тогава.“ Това беше достатъчно, за да създаде същински мит около себе си; част от него го съзнаваше и на него му се искаше така да бъде.
Част от него наистина искаше да стане знаменитост.
Спря го една мисъл, която като че ли не беше изказана от тайнствения глас, ами си беше лично негова. Дори не беше сигурен как точно звучеше тя, но беше нещо подобно: „Ако припишеш заслугата на себе си, всичко ще свърши дотук.“
„Кое е това всичко?“
„Всичко, което има значение — отговори му собствената интуиция. — Всичко, което има значение.“
— Дейвид, хайде! — подкани го баща му и го раздруса леко за рамото. — Умираме от любопитство.
— Брайън се е съвзел — започна Дейвид, внимавайки да не изтърве някоя излишна дума. — Може да говори, спомня си много неща. Мозъчният лекар казва, че било същинско чудо. Господин и госпожа Рос мислят, че аз имам пръст в цялата работа, че е чул гласа ми и това му е помогнало да се съвземе, но нищо подобно не се е случило. Знам, защото държах ръката му, а него изобщо го нямаше при нас. Никога не съм виждал друг човек, толкова далеч от нещата, които го заобикалят. Ето защо заплаках, не защото родителите му изпадаха в истерия, а защото той си беше отишъл. Не знам какво точно се е случило, пък и не ме интересува. За мен едно е важно, че се е върнал в съзнание.
— Това и трябва да те интересува, скъпи — прегърна го щастливо майка му.
— Гладен съм — каза Дейвид. — Какво има за вечеря?
3.
Сега стоеше в мрака, сляп, но не и глух, и чакаше да чуе гласа — онзи, същия, който преподобният отец Джин Мартин наричаше невъзмутимия, тих гласец на Господа. Отец Мартин внимателно беше изслушал разказа на Дейвид, дори не веднъж, а на няколко пъти през последните седем месеца, и беше изключително доволен от начина, по който Дейвид бе описал бушуващите в душата си чувства — тогава, когато трябвало да препредаде на родителите си разговора с господин Рос.
— Бил си напълно прав — беше рекъл отец Мартин. — Това накрая, не е било чужд глас, още по-малко гласът на Господ… освен в този смисъл, че Господ винаги говори с нас посредством собствената ни съвест. Хората, които не вярват в Бог, Дейвид, мислят, че съвестта е просто своеобразен цензор. Нещо като склад, където прибираме на сигурно място напътствията, които получаваме от обществото, но в действителност тя стои до голяма степен извън нас: това й помага често да ни сочи верния избор, дори и в ситуации, в които не можем да се ориентираме. Разбираш ли какво ти говоря?
— Мисля, че да.
— Ето, ти не си знаел защо би било несправедливо да си припишеш заслугата за спасението на приятеля си, но не ти е било нужно да знаеш. Бил си жертва на изкушенията на Сатаната, също както и Мойсей, но Мойсей не е постъпил като теб, сигурно не е могъл да постъпи като теб: да разбере изкушението, за да му устои.