— Защо Мойсей? Какво е направил той?
Тогава отец Мартин му разказа как докато бягали от Египетската земя и странствали из пустинята, израилтяните най-сетне ожаднели, как, за да утоли жаждата им, Мойсей ударил един камък с Ароновия жезъл и от него бликнал животворен извор. И когато израилтяните го попитали на кого трябва да благодарят за това чудо, Мойсей им казал, че трябва да благодарят на него. Тук отец Мартин отпи от чаената чаша, по която бяха отпечатани думите: „ЩАСТЛИВ, ВЕСЕЛ И СВОБОДЕН“; на Дейвид обаче съдържанието на чашата никак не му приличаше на чай, по-скоро миришеше на уискито, което баща му имаше навика да си сипва понякога късно вечер, докато гледа новините по телевизията.
— Една-единствена грешка направил Мойсей през целия си дълъг живот, при това живот, прекаран изцяло в услуга на Бога — отсъди с по-скоро жизнерадостен тон преподобният, — и ето, че Господ му затворил завинаги пътя към Обетованата земя. Онази недостойна, неблагодарна тълпа щяла да бъде преведена през реката не от него, а от Иисус Навин.
Този разговор се беше провел един неделен следобед, някъде през юни. По онова време двамата вече добре се познаваха и бяха свикнали един с друг. Дейвид беше придобил навика всяка неделя сутрин да ходи на църква, след което отиваше до методисткия дом и разговаряше в продължение на час, час и нещо с отец Мартин в кабинета му. Дейвид очакваше с нетърпение тези срещи, също както и Джин Мартин. Той се беше привързал изключително много към детето, което в един момент изглеждаше като същинско малко момче, а в следващия — човек с години по-зрял от възрастта си. Имаше и нещо друго: свещеникът беше убеден, че Дейвид Карвър се е докоснал до Господ, нещо повече, че Господ продължаваше да го държи близо до себе си.
Беше буквално смаян от историята с Брайън Рос, от всичко, с което инцидентът с Брайън бе повлиял върху Дейвид, от това, как една житейска случка може да накара едно неграмотно християнче от края на двадесети век да търси отговори на въпросите си… да търси Господ. Беше споделил с жена си, че Дейвид е единственият искрен християнин, когото е срещал през живота си, че това, което се е случило с приятеля му, е единственото съвременно чудо, за което беше чуват и в което можеше да вярва. Брайън беше излязъл жив и здрав от болницата, дори не му личеше, че е катастрофирал, като се изключи лекото накуцване с единия крак, но и за него лекарите се надяваха да изчезне до година-две.
— Чудесно — бе възкликнала Стела Мартин. — Голямо утешение ще бъде за мен и за детето, ако някой ден приятелчето ти изтърси не каквото трябва по въпроса за религиозното си образование и ти се озовеш в съда с обвинение в блудство. Трябва да бъдеш предпазлив, Джин, бих казала, че си полудял да пиеш в негово присъствие.
— Аз не пия в негово присъствие — беше отрекъл отец Мартин и кой знае защо точно тогава забеляза нещо интересно през прозореца. Изчака така известно време, преди да погледне жена си в очите. — Колкото до другото, Господ е моят пазител.
И занапред продължаваше да се среща с Дейвид всяка неделя следобед. Вече беше прехвърлил трийсетте и откриваше удоволствието от това „да пишеш на изцяло бели листа.“ Не се отърси от стария си неделен навик да сипва по чашка „Сийграм“ в чая си, но винаги оставяше вратата на кабинета си отворена, щом Дейвид се появеше. Винаги разговаряха на включен телевизор. Махаше звука, но неизменно го нагласяше на някоя спортна програма: в началото беше американски футбол, по-нататък баскетбол, докато не се убеди, че Дейвид проявява най-голям интерес към бейзбола.
Именно по време на един бейзболен мач без коментар между Индианците и А-тата — Дейвид бе оставен да размишлява върху историята за Мойсей и чудотворния извор. След като поседя известно време, загледан в събитията на терена, той вдигна очи и заключи:
— Господ не прощава лесно, а?
— Да, най-определено — отвърна му отец Мартин, донякъде изненадан. — Няма как иначе, щом изисква толкова много от нас.
— Но Той е и жесток, нали?
Джин Мартин дори не се поколеба в отговора си:
— Да, Господ е жесток. Имам сурова царевица, Дейвид, искаш ли да изпека пуканки?
Сега Дейвид стоеше в мрака на затворените си очи и се вслушваше в гласа на жестокия Бог, за Когото беше разговарял толкова много с отец Мартин: Същия, Който беше наказал Мойсей да не зърне Ханаанската земя само защото Мойсей си беше присвоил заслугите за едно-единствено от Неговите чудеса; Същия, Който по някакъв начин се беше възползвал от него самия, за да спаси Брайън Рос; Същия, който по-късно беше убил малката му сестричка и ги беше предал в ръцете на безумния исполин и неговите празни, напомнящи на човек в кома очи.