Там, в тъмната стаичка, където той се криеше, докато се моли, живееха и други гласове. Често му се случваше да ги дочуе — обикновено далечни и неясни, подобно на гласовете, които случайно засичаш по телефонните линии, щом говориш на далечно разстояние; понякога обаче твърде близки. Днес един от тях беше повече от ясен:
„Ако наистина искаш да се молиш, помоли се на мен говореше гласът. — Защо да се молиш на някакъв Господ, който убива малки момиченца? Ти никога повече няма да се смееш на глупостите й, никога повече няма да я гъделичкаш, да я дърпаш за плитките. Тя е мъртва, а ти и родителите ти стоите затворени в някакъв зандан. И когато лудото ченге се върне, най-вероятно ще ви избие и тримата. Заедно с останалите. Ето какви ги върши твоят Господ, пък и какво ли друго да очакваш от него, щом е способен да убива малки момиченца? Ако се замислиш, ще видиш, че и той е не по-малко побъркан от ченгето. Но ти пак продължаваш да коленичиш пред него. Хайде, Дейви, погледни живота в очите. Хвани се за мен. Помоли се на мен. Ако не друго, аз поне не съм луд.“
Гласът не можеше да му въздейства кой знае колко силно, беше го чувал и преди, навярно за първи път тогава, когато му се искаше да създаде пред родителите си впечатление, че е успял сам да извика обратно Брайън от дълбините на изгубеното му съзнание. Чуваше го по-ясно, по-отчетливо по време на ежедневните си молитви. Това бе …започнало да го смущава, но когато бе споделил пред отец Мартин, че гласът се намесва насред молитвата му, все едно се прикачва на телефонна линия, свещеникът само се беше засмял.
— Също както Господ, и Дяволът обича да разговаря с нас най-често по време на молитви и медитации. Тогава сме най-широко отворени към света, тогава и нашата пневма е най-уязвима.
— „Пневма“? Какво означава това.
— Дух. Онази част от нас, която копнее да се възползва най-пълно от възможностите, които Господ й е предоставил, за да придобие вечността. Онази част, за която Господ и Сатаната се боричкат и до ден-днешен.
Беше го научил на някой и друг фокус как да се измъква от подобни трудни ситуации и сега Дейвид следваше съветите му. „Виж в мен, бъди в мен“ — повтаряше си мислено той до безкрай. Очакваше гласът на другия да заглъхне, да изчезне в тишината, но повече от всичко очакваше да надвие собствената си болка, която продължаваше да го преследва подобно на някакво досадно и неизлечимо схващане. Мисълта за това, което се беше случило с Пай, го караше да усеща почти физическа болка. Да, той наистина смяташе, че Господ е виновен, задето бе позволил на побъркания полицай да я блъсне по стълбите. Да го мисли за виновен беше меко казано, той го ненавиждаше.
„Виж в мен, Господи, бъди в мен, Господи. Виж в мен, бъди в мен.“
Гласът на Дявола (ако това наистина беше той, Дейвид никога не можеше да бъде сигурен) най-сетне изчезна и на негово място остана само мрак и мълчание.
„Кажи ми какво да сторя, Господи. Кажи ми какво искаш от мен. Ако е Твоя волята да умра тук, на това място, помогни ми всичко да свърши по-бързо! Не желая да се побърквам от ужас, не желая да крещя, да искам напразно обяснения.“
В далечината му отговори вой на койот, сетне — нищо.
Дейвид чакаше и чакаше, опитваше да държи душата си отворена, но така и нищо не идваше. Най-накрая се предаде и произнесе между прилепените си една в друга ръце заключителните за всяка молитва слова, така както отец Мартин го беше научил:
— Господи, помогни ми да бъда полезен сам на себе си. Нека помня, че докато не се науча да бъда полезен на себе си, не бих могъл да бъда полезен на другите. Помогни ми да запомня, че Ти си моят създател, че аз съм това, което Ти си създал от мен. Понякога съм Твоя ръка, понякога — Твой език. Аз съм само инструмент на Твоята воля. Благодаря ти! Амин.
Дейвид отвори очи. Както винаги първо впери поглед в тъмното пространство между събраните си длани, както винаги то му напомни на някакво око… по-точно на дупка, приличаща на око. Чие беше това око? На Господ ли? На Дявола? Може би неговото собствено?
Изправи се, обърна се бавно на другата страна и погледна родителите си. Те също го наблюдаваха: Ели в изражение на дълбоко смайване, Ралф — сериозен и замислен.
— Е, слава Богу! — въздъхна облекчено майка му. Изчака Дейвид да й отговори нещо и понеже той остана да мълчи, го попита: — Наистина ли се молеше? Прекара почти половин час на колене, помислих си да не си заспал… Наистина ли се молеше?