— Да.
— Всеки ден ли го правиш или само в специални случаи?
— Моля се три пъти на ден: сутрин, вечер и когато мога, по средата. По време на втората си молитва благодаря за хубавите неща в живота си, както и моля за помощ в нещата, които не разбирам. — Дейвид се засмя тихо, като от неудобство. — Такива има много.
— Това отскоро ли е или още от първите дни, когато тръгна на църква? — продължаваше да го наблюдава майка му с такава неописуема изненада, че Дейвид започваше да се чувства неловко. Може би заради насиненото й око — мястото, където полицаят я беше ударил, чак започваше да лъщи на светлината, — но не само, далеч не само. Майка му го гледаше, все едно никога не го беше виждала през живота си.
— Моли се, откакто колата блъсна Брайън — отговори вместо сина си Ралф. Опипа с пръст своя собствен оток, намръщи се от болка и отпусна отново ръка. Не сваляше поглед от Дейвид, затворен през две решетки от него, и навярно се чувстваше също тъй не на място. — Веднъж бях отишъл до стаята ти да ти пожелая лека нощ, само няколко дни, след като изписаха Брайън от болницата, и те заварих на колене до леглото. Първоначално си помислих, че може… е, не знам, че вършиш нещо друго… но тогава чух малко от това, което говореше, и разбрах.
Дейвид се усмихна и усети как се изчервява. Предвид обстоятелствата това си беше леко абсурдно, но не можеше да се сдържи.
— Вече се моля наум, дори не си мърдам устните. Няколко деца ме бяха заварили да се моля в училище и ме бяха обявили за леко мръднал.
— Може би баща ти е способен да те разбере, но не и аз — призна си Елън.
— Говоря с Господ — рече й Дейвид. Подобни обяснения го притесняваха, но може би, ако изплюеше камъчето наведнъж, нямаше да се наложи да повтаря. — Това е смисълът на молитвата, да разговаряш с Господ. В началото изглежда, все едно си говориш сам със себе си, но после всичко се променя.
— Това е нещо, което сам си установил ли, Дейвид, или го знаеш от новия си неделен приятел?
— Нещо, което сам съм установил.
— И Господ отговаря ли?
— Понякога мисля, че го чувам — каза Дейвид. Бръкна в джоба си да се увери с връхчето на нокътя, че патронът от карабината стои на мястото си. — За един път съм сигурен. Помолих го да помогне на Брайън да оздравее. След като татко ме откара до болницата, аз отидох в Мечешката гора и се качих на дървената платформа, която двамата с Брай си бяхме сковали на едно дърво. Точно на това място помолих Господ да излекува Брайън. Казах му, че ако го стори, ще му дам нещо вместо благодарност. Разбирате ли какво ви говоря?
— Да, Дейвид, разбирам те. А той прие ли подаръка ти?
Този, това, Господ?
— Не още. Но когато се канех да слизам от дървото, Господ ми каза да забода извинителната си бележка от училище на един стърчащ пирон. Все едно я връчвам вместо на госпожа Харди, на него. Имаше обаче и друго. Искаше от мен да открия, колкото мога повече неща за него: какво е Той, какво иска, какво прави, какво не прави. Това всичкото не достигна до мен под формата на отчетливи слова, но една произнесена дума си спомням съвсем ясно: името на човека, с когото Господ искаше да се свържа, отец Мартин. Затова и тръгнах да посещавам Методистката църква. Не мисля, че фирмената марка на църквата има каквото и да е значение за Господ. Той само ми каза да ходя на църква заради собственото си сърце и душа, да посещавам отец Мартин заради собствените си знания и опит. Дори не знаех в началото кой е този отец Мартин.
— Напротив, знаеше — възрази Ели Карвър. Говореше със спокойния тон на човек, който изведнъж забелязва, че събеседникът му страда от психически отклонения. — Джин Мартин беше идвал две или три години поред да събира пари за хуманитарни мисии в Африка.
— Така ли? Никога не съм го виждал. Предполагам, че съм бил на училище, когато е идвал.
— Глупости — каза майка му, все едно отхвърляше с един замах всичко казано от него. — Той винаги е идвал около Коледа, а по това време училище няма. Сега ме слушай какво ти казвам, Дейвид, много внимателно ме слушай! Когато се случи инцидентът с Брайън, ти сигурно… не знам как да се изразя… си мислил, че ти трябва помощта на външен човек. И подсъзнанието ти е извадило на бял свят единственото име, за което си могъл да се сетиш. Господът, който си чул в момента на своето усамотение, е бил гласът на собственото ти подсъзнание в търсене на отговорите, които са те вълнували. — Тя се обърна към Ралф и разпери ръце в безпомощен жест. — Не ни стига това постоянно четене на Библията, ами и това… Защо не си ми казал нищо за тези молитви?
— Защото си рекох, че това е нещо интимно — вдигна той рамене, без да я погледне в очите. — На никого не е пречил.