— О не, разбира се, молитвите са велико нещо. Без тях нямаше да се изобретят уредите за мъчение — отвърна му тя с нервен, нетърпящ възражения глас, който Дейвид познаваше отпреди: така майка му заговаряше в миговете, преди да избухне в истерия и плач. По същия начин им беше говорила на двамата с баща му, когато Брайън лежеше в болницата; пак така се беше изразявала и цяла седмица, след като Брайън беше спасен.
Бащата на Дейвид й обърна гръб, пъхна ръце в джобовете и заби тревожен поглед в краката си. Това, изглежда, я разгневи още повече. Тя се извъртя отново към Дейвид и с очи, пълни със сълзи, започна да нарежда:
— Каква сделка направихте двамата с този прекрасен Господ? Дали не си разменихте с него някоя снимка на бейзболист? Дали не каза той: „Хей, ще ти разменя един чисто новичък Брайън Рос, ‘84-та година, за тая твоята Кирсти Карвър, ‘88-а?“ Така ли беше? Или нещо като…
— Госпожо, това е вашият син и без да искам да ви се меся, защо не го оставите на спокойствие? Разбирам, че сте изгубили малката си дъщеричка, аз изгубих съпруга си. Имали сме доста тежък ден всички.
Беше жената, която беше стреляла по ченгето. Седеше на края на койката, черните й коси се спускаха пред бузите й подобно на прерязани криле, но така и не криеха с нищо чертите на лицето й. Изглеждаше смазана и психически, и физически. Като че ли повече физически. Дейвид не си спомняше някога да е срещал друг поглед, в който да се чете толкова много умора.
За миг си помисли, че майка му ще побеснее съвсем, че ще обърне гнева си срещу чернокосата жена. Нямаше да го изненада ни най-малко, понякога й се случваше да се нахвърли на съвършено непознати хора. Спомняше си веднъж, тогава беше на шест години, тя беше буквално налетяла на някакъв политически кандидат, застанал пред супермаркета в търсене на гласоподаватели. Човекът бе направил огромната тактическа грешка да й подаде някаква дипляна в момента, в който тя се бореше с няколко торби покупки и закъсняваше за уговорка. Тя се бе обърнала към него подобно на малко, но хапливо животинче и попита кой е той, какво си въобразява, че защищава, какво е отношението му по въпроса за търговския дефицит, пушил ли е някога марихуана, поддържа ли правото на избор на жените. По последния въпрос особено човекът бе повече от категоричен, той твърдо поддържал правото на избор на жените, така поне заяви на Елън Карвър. „Много добре, защото точно сега аз избирам да ви кажа ДА СЕ РАЗКАРАТЕ ДАЛЕЧ ОТ ОЧИТЕ МИ!“ — беше му изкрещяла тя, след което човекът просто си подви опашката и си замина. Дейвид не го винеше за нищо, и той така би постъпил. Ала нещо в погледа на тъмнокосата („Мери — помисли си той, — казва се Мери“) накара майка му бързо да смени тона, да забрави на секунда яростта си.
За да не й отвръща на нея, тя отново насочи вниманието си към Дейвид.
— Е, има ли отговор от големия Г? Как се предполага, че ще се измъкнем оттук? Ти доста време прекара на земята, сигурно си получил някакво съобщение.
Ралф се обърна към нея.
— Стига си го тормозила! — изръмжа той. — Престани! Да не би да си единствената, която страда?
Тя го изгледа по начин, който граничеше с пълно презрение, сетне продължи да говори на Дейвид:
— Е, какво става?
— Нищо — отвърна той. — Няма отговор.
— Някой идва — прекъсна ги Мери. Над койката имаше прозорец, тя стъпи отгоре й и се опита да погледне. — По дяволите! Решетки и матово стъкло! Нищо не се вижда. Но чувам добре, да, чувам!
Дейвид също чуваше звука на приближаващ автомобилен двигател. Изведнъж моторът нададе рев, все едно го бяха включили на пълни обороти. Разнесе се и писък на спирачки. Той се огледа за съвет към стария човек. Онзи само вдигна ръце в знак, че се предава.
Ушите на Дейвид ясно доловиха нечий болезнен вик, последван от втори. Този път ставаше дума за човешки глас. Щеше да е по-добре да си представи, че е било от вятъра, промушил се в някоя тръба, но гласът почти със сигурност принадлежеше на човек.
— Какво по дяволите? — обади се Ралф. — Господи! Онзи ще си изкрещи червата! Дали е ченгето, как мислите?
— Да даде Господ той да е! — извика Мери с кръвожаден тон. Все още стоеше на койката и зяпаше през ненужния прозорец. — Надявам се някой да му тегли дробовете с ченгел! — Обърна се да изгледа останалите. Очите й бяха все тъй уморени, но в тях се четеше и дива злоба. — Може да е помощ. Замисляли ли сте се изобщо? Може да е помощ! Двигателят не беше в непосредствена близост, но не беше и далеч — изръмжа повторно, гумите изскърцаха върху асфалта по начин, подхождащ повече за филмите по телевизията, отколкото на действителността. След което се разнесе звук от удар на дърво, на метал, може би и на двете. Колата избибибка, може би по невнимание на шофьора, натиснал, без да иска, клаксона. Из пространството се надигна проточен, безжизнен вой на койот. След него се обади, друг, трети, четвърти… Все едно се подиграваха на тъмнокосата жена с нейните надежди за помощ. Двигателят също се приближаваше, по звука се усещаше, че шофьорът кара с малко повече от нормалното.