Мъжът с белите коси продължаваше да седи в единия край на единственото легло в килията, ръцете му стояха провесени между краката му. Без дори да вдига поглед, заговори:
— Недейте се унася в надежди. — Гласът му звучеше насечен и дрезгав, напомняйки за огромните пукнатини в пресъхналата почва на пустинята. — Няма кой друг да е освен него. Познавам звука на мотора.
— Отказвам да ви повярвам — тросна се Ели Карвър.
— Отказвай ‘вото си щеш — вдигна рамене старецът. Никой не ни пита. Бях в комитета, който одобри парите за нова полицейска кола. Точно преди да ми свърши мандатът и да изляза от политиката. Миналия ноември отидох заедно с Коли и Дик и я купихме на една разпродажба. Ей тая, същата кола. Цялата съм я огледал, преди да се спазарим и да я подкараме към дома. Сменяли сме всякакви скорости, така че добре съм я изучил. Това е тя, не мога да я сбъркам.
В момента, в който Дейвид се обърна към стария човек, спокойният тих глас — онзи, който бе чул за пръв път в болничната стая на Брайън — му проговори. Както обикновено, появяваше се малко изненадващо, пък и думата, която произнесе не изглеждаше особено смислена:
„Сапунът“.
Чу сричките, изговорени също толкова ясно и отчетливо, колкото навремето думите: „Ти вече се молиш“, тогава, когато стоеше със затворени очи на виетконгската вишка.
„Сапунът“.
Погледна към левия далечен ъгъл на килията, в която ги бяха затворили с белокосия господин. Имаше тоалетна-клекало. До тоалетната стоеше стар фаянсов умивалник, почервенял от ръжда. До десния кран на чешмата бе поставен зелен калъп сапун, не можеше да е друг, освен „Ирландска пролет“.
Звукът от двигателя на градската полицейска кола се движеше по улиците на Деспърейшън в посока на участъка. По-нататък виеха койотите. На Дейвид вълчият вой все повече му заприличваше на смях — смеха на лудите, щом санитарите напуснат лудницата.
4.
Семейство Карвър бяха твърде притеснени и твърде заинтригувани от зловещата фигура на своя похитител, за да забележат умрялото куче, обесено на табелата с името на града. Джони Маринвил обаче имаше набито око за такива неща. Пък и в интерес на истината кучето трудно би минало незабелязано. Откакто семейство Карвър стоеше в ареста, лешоядите се бяха насъбрали около трупа. Джони не реше виждал по-грозни птици от тях през живота си. Бяха накацали на земята около висящата овчарка. Някои я дърпаха за опашката, други кълвяха месата по краката й. Обесеното през врата куче се люлееше напред-назад из пространството и на Джони започна да му се повдига като при световъртеж.
— Лешояди! — обясни му за всеки случай полицаят. — Голяма работа са, а? — Гласът му изглеждаше по-дебел и по-плътен отпреди. По пътя за града беше кихнал още два пъти в колата, втория път беше изхвърлил и няколко зъба заедно с кръвта от устата си. Джони нямаше представа какво му е, но пък и нехаеше; само се надяваше болестта да го умори по-бързо. — Ще ти кажа нещо любопитно за лешоядите — продължи полицаят. — Събуждат се, за да заспят и знаят как да се събуждат бавно. Научават се с времето, от живота, който водят. Не си ли съгласен, мон капитен?
Побъркано ченге, което цитира поезия, сега пък Сартр.
— Както кажеш, старши. — Не изгаряше никак от желание пак да възразява на полицая поне ако не му се наложеше. Човекът, изглежда, беше в процес на саморазпадане и на Джони му се искаше да доживее неизбежната развръзка.
Минаха покрай умрялото куче и сивкавите зверове, пируващи с плътта му.
„Ами койотите, Джони? Какво беше станало с тях?“
Опитваше се да не мисли за нищо на света за койотите: за това, как се бяха строили от двете страни на пътя подобно на почетна стража, как се изнизваха подобно на Сините ангели в момента, в който колата ги задминеше, и се втурваха като бесни към пустинята, все едно им бяха подпалили козината.
— Пърдят, знаеш ли? — отбеляза полицаят. По гласа му се познаваше, че кръвта не е спряла да тече в гърлото му. Лешоядите пърдят.
— Не, не знаех.
— Да, господине, те са единствените птици, които го правят. Казвам ти го, за да му намериш място в книгата си. Глава 16-а на „Да пътуваш с Харлей“.
Джони си призна, че работното заглавие на книгата му наистина звучи, все едно е квинтесенция на думата „тъпота“.