Минаваха покрай площадка за строителни фургони. На един от по-големите, върху ръждясалата тенекия се четеше:
„Добре дошли в ада на кънтри-музиката“ — помисли си Джони.
Колата мина покрай сградата на минното дружество. На паркинга стояха голям брой автомобили и пикапи, което се стори на Джони доста необичайно. Вече беше свършило работното време, при това отдавна. Защо колите не си стояха по дворовете и гаражите, защо не бяха паркирани пред местната кръчма?
— Да-а, да-а — разсъждаваше за литературата ченгето. Размаха пръст, сякаш, за да нарисува рамката на своето гениално творение: — Всичко виждам във въображението си.
Глава 16: „Пръдливите лешояди на Деспърейшън“. Звучи досущ като извадено от някой роман на Едгар Райс Бъроуз, нали? Бъроуз беше по-добър писател от теб и знаеш ли защо? Защото беше една отрепка без всякакви претенции. Той си имаше приоритети. Да разкаже историята, да си свърши работата, да даде на хората нещо да четат, което хем да ги забавлява, хем да не ги кара да се чувстват глупаци; важното е да не си прекарват времето на жълтите колони във вестниците.
— Къде ме водиш? — попита Джони, опитвайки се да не издава напрежението си.
— В затвора — отвърна му огромното ченге със задавен глас. — Където всяко твое мучене ще бъде използвано срещу теб.
Джони се приведе напред, за да изпъне гърба си. Болката от ритника на ченгето отново се обаждаше.
— Нужна ти е лекарска помощ — каза той. Опитваше се да не изглежда, все едно му държи сметка, no-скоро да изразява загриженост. — Знаеш ли, старши?
— Ти си този, който се нуждае от помощ — отвърна му полицаят. — Духовна, физическа, най-вече редакторска. Так! Но помощ няма да дойде отникъде, Джон Велики. Ти вече си изял последния си литературен обяд и си оправил последната „културна“ мръсница. Намираш се съвсем сам насред пустинята, предстоят ти най-самотните четиридесет дни и четиридесет нощи през целия ти безполезен живот.
Думите се заудряха из черепа му подобно на език на камбана. Джони затвори за миг очи, сетне ги отвори отново. Намираха се в самия град, подминаваха някой си бар, наречен „Хубавиците на Гейл“, срещу който стоеше магазин за „Хардуер с истинска стойност“. По тротоарите не се виждаше жива душа, абсолютно никой. Вярно, че Джони не знаеше град в Западните щати, който да кипи от живот, но това тук си беше направо странно. Да няма и един човек? Когато минаваха покрай бензиностанцията, Джони беше забелязал някакъв служител вътре, беше качил краката си на бюрото и се клатеше на стола си, но това беше всичко. Освен… там насреща по пътя.
Двойка животни мързеливо пресичаха по диагонал по всяка вероятност единственото кръстовище в града. Джони се опитваше да се убеди, че има пред себе си кучета, но напразно: това със сигурност бяха койоти.
„Не е само в полицая грешката, Джони, хич да не си въобразяваш. Тук стават ненормални неща. Крайно ненормални неща.“
Щом стигнаха кръстовището, полицаят изведнъж натисна спирачките, сварвайки Джони неподготвен. Арестантът излетя от седалката и с все сила се блъсна в желязната мрежа. Разбитият му нос реагира повече от болезнено и той мъчително изрева.
Полицаят обаче не му обръщаше внимание.
— Били Ранкорт! — възкликна радостно той. — Проклет да съм, това е самият Били Ранкорт! Чудех се къде се е дянал! Значи се е търкалял пиян до козирката из мазетата на „Спукания барабан“, мога да се обзаложа. Да си харчи доларчетата за глупости! Били Големият ташак, да не съм аз, ако греша!
— Дозът ми! — пъшкаше Джони зад него. Отново му течеше кръв от носа и гласът му звучеше като ерихонска тръба. — О, Божичко, боли!
— Я млъквай! — въздъхна ченгето. — Ами ми се държиш и ти като госпой’ца…
Даде малко назад, след което обърна колата си по посока запад. Свали стъклото си и подаде глава навън. От слънчевите изгаряния голият му врат бе придобил цвета на същинска тухла, като олющената му кожа и болезнените й гънки допълваха впечатлението. Тук-таме дори бяха избили капчици кръв.
— Били! — извика ченгето. — Ти, да, ти, Били Ранкорт! Чш, алоо, старо копеле недно!
Западният край на Деспърейшън приличаше на жилищен квартал — пуст и прашен, но все пак по-добре изглеждащ от фургоните на влизане в градчето. През сълзите си Джони забеляза човек с дънки и каубойска шапка, застанал на средата на платното. Тъкмо се беше загледан в някакви два велосипеда, обърнати с колелата нагоре. Доскоро ще да са били три, но най-малкият — розово детско велосипедче — се беше преобърнал от силния вятър. Колелата на другите два се въртяха с бясна скорост. Непознатият вдигна глава от велосипедите, забеляза полицейската кола, махна колебливо с ръка, след което се насочи към тях.