Ченгето прибра огромната си четвъртита глава в купето. Хвърли един поглед на Джони, достатъчен, за да убеди арестанта в грешката, която човекът на улицата се готвеше да направи: ако се беше взрял по-добре в блюстителя на закона, непознатият навярно отдавна щеше да си е плюл на петите. Устата на полицая сякаш се беше разтопила като восък, също както у старите хора, останали без зъби, от двата й края течеше кръв. Едното му око се бе изпълнило със съсиреци: ако от дълбините му не просветваха сребристи искрици, човек можеше да си помисли, че са му го извадили с нож. Цялата горна половина на ризата беше подгизнала в кръв.
— Това е Били Ранкорт — отбеляза доволно полицаят. Той ме подстригва. Търсех го. — Сниши глас, все едно споделяше тайни с някой съучастник. — Има навика да си попийва.
След което се обърна напред, превключи на първа и натисна с все сила педала на газта. Двигателят изрева, гумите изскърцаха, Джони отново залитна, този път назад. От изненада отново извика. В същия миг колата полетя напред.
Джони протегна ръце напред, вкопчи се в мрежата и с известно усилие се надигна, така че да вижда. Мъжът с дънките и синята шапка — Били Ранкорт Големия ташак — беше застинал на място на три-четири метра пред велосипедите и ги наблюдаваше. С такава скорост колата хвърчеше срещу него, че на Джони му се стори все едно непознатият се надува пред очите му като балон. Имаше чувството, че става жертва на оптическа измама.
— Не! — изкрещя Джони и с лявата си ръка започна да удря по мрежата зад главата на шофьора. — Не, недей! Недей! ШЕФЕ, ВНИМАВАЙ!
Едва в последната секунда Били Ранкорт проумя какво става и понечи да се отдръпне. Свърна вдясно, по посока на някаква схлупена къщурка, която уморено клечеше зад дървената си ограда, но вече беше твърде късно. Той извика от ужас, в следващия момент колата налетя в тялото му и с такава сила го блъсна, че цялата каросерия се разтресе като в конвулсии. Кръв се разплиска по коловете на оградата, автомобилът на два пъти се раздруса, докато колелата газеха поваления човек, след което полицаят разби на трески оградата и се озова насред двора. Исполинът натисна яростно спирачките и колата се завъртя в облак от прах насред голия откъм всякаква растителност двор. Джони отново се залепи за металната мрежа, този път обаче се сети да сведе глава навреме и да поеме удара с лакът.
— Били, педераст нещастен! — зарадва се полицаят. — Так ан лах.
Били Ранкорт се разкрещя. Джони се извърна на седалката и го видя как с последни сили пълзи по платното към отсрещния тротоар. Нямаше как да се изтегли навреме, единият му крак беше строшен и безпомощно се влачеше след него. По дънките и ризата му се виждаха отчетливо следите от гумите на автомобила. Каубойската му шапка стоеше захвърлена на асфалта, обърната наопаки, по подобие на велосипедите. Били Ранкорт я ритна, без да иска, с коляно, тя се килна на една страна и от вътрешността и се разля кръв, все едно беше чаша пълна с вода. Кръв течеше от разбитата му глава и накълцаното му лице. Беше тежко ранен, но макар колата да го беше блъснала в кръста и да го беше прегазила, жертвата не даваше вид, че ще умира лесно. Това не можеше да изненада Джони. Понякога да се отнеме човешки живот изискваше огромни усилия — във Виетнам се беше убеждавал десетки пъти в това. Беше виждал живи войници с половин глава, живи войници с мухи, накацали по изкормените им черва, живи войници с вратни жили, щръкнали като струни между мръсните им пръсти. Хората обикновено умираха трудно. В това се криеше и големият ужас от смъртта.
— Йесс! — изрева като боен вик ченгето и включи машината на заден ход. Гумите отново изсвириха от напрежение, тротоарът се скри сред облаци прах, каросерията се разтърси за пореден път при слизането от бордюра и окървавената шапка на Били Ранкорт се превърна в окървавен парцал. При маневрата колата блъсна с все сила един от велосипедите, желязото издрънча в ушите на Джони, колелото се удари в задното стъкло, колкото да го спука от край до край, сетне излетя високо над колата и се появи след миг от обратната страна. Джони забеляза, че Били Ранкорт е спрял да пълзи: беше извърнал глава през рамо, оплисканото му в кръв лице изразяваше безмълвно примирение. „Сигурно няма и трийсет“ — помисли си Джони, преди предницата на колата да скрие нещастника от погледа му. Отново прегазиха тялото му, все едно изпълняваше ролята на спящ полицай, и ченгето неволно натисна клаксона с лакът. Забави скоростта и плавно обърна колата на сто и осемдесет градуса. На няколко метра пред колата Били Ранкорт лежеше насред огромна локва кръв. Единият му крак се гърчеше в агония, но скоро застина завинаги.