— Уф — въздъхна полицаят. — Лоша работа, а?
— Да, ти го уби — уведоми го за всеки случай Джони. Като че ли нямаше намерение повече да си играе с лудия пред себе си. Като че ли не държеше повече да го надживее. Вече не му пукаше за новата книга, за заровения в пясъците Харлей, не го беше грижа къде се е дянал Стив Еймс. Може би по-късно — ако „по-късно“ изобщо имаше — щеше да се замисли отново над някой от тези въпроси, сега обаче ги зарови дълбоко в паметта си. Уплахата и преживеният шок бяха разбудили едно друго лице на Джони Маринвил — лице, което отдавна не се беше показвало наяве. То нехаеше за Пулицер и Националната литературна награда, не се занимаваше с чукане на известни актриси, били те с много изумруди или не. — Смачка го насред улицата, все едно беше някакво си псе. Браво да ти кажем!
Полицаят се обърна назад, изгледа го изпитателно с единственото си виждащо око, сетне се върна в предишното си положение.
— Учех те на тайните на мъдростта — рече той, — водех те по правите пътеки. Накъдето и да тръгнеш, ще стъпваш здраво по земята, накъдето и да се затичаш, не ще се спънеш в камък. Ала мисля, че старият Били се спъна. Да, наистина го вярвам. Той винаги си е понакуцвал. Мисля, че това беше основният му недостатък.
Джони отвори уста да му отвърне нещо, но това беше един от малкото моменти в живота му, когато така и нищо не измисли. Толкова по-добре за него самия.
— Дръж се здраво за знанията; не им позволявай да се стопят като мъгла; пази ги в себе си, защото те са твоят живот. Малък съвет, който можеш спокойно да приемеш и за себе си, господин Маринвил. Сега ще ме извиниш за малко.
Излезе от колата и се насочи към убития мъж на улицата. Усилващият се вятър засипваше ботушите му с пясък и на светлината на слънчевите лъчи те сякаш заблестяваха като сребро. На панталоните му, точно на задника се беше образувало голямо червено петно. Когато убиецът се наведе над жертвата си, за да я изтегли от платното, Джони забеляза още кръв да се просмуква през почти разшилите се шевове на ризата му. Все едно полицаят вместо пот изпускаше през порите си кръв.
„Може би е точно така. Много е вероятно да е така. Мисля, че му остава малко, преди да му изтече кръвчицата докрай. Доколкото знам, случва се с хемофилиците. Ако не беше толкова огромен, навярно отдавна да е умрял. Знаеш ти какво трябва да правиш, нали?“
Разбира се, че знаеше. Той открай време имаше невъздържан, по-точно непоносим характер и дори някое побъркано ченге, масов убиец, да му изкараше акъла от ужас, пак не можеше да си забрави маниерите. Това, което Джони трябваше да направи, бе да подчини импулсите на темперамента си, да си запуши устата завинаги. Никакви изблици повече, никакви реплики по адрес на полицая, подобни на тази отпреди малко. Когато Джони му рече „браво“, полицаят го бе удостоил с поглед, който нямаше как да му се понрави: беше го погледнал заплашително.
Полицаят качи трупа на Били Ранкорт на рамо и мина между двата съборени велосипеда. Малко встрани от тях последният останал изправен продължаваше все така да върти колелетата си на вятъра и да блести на слънцето. Ченгето прескочи останките от разбитата ограда, изкачи стъпалата и прехвърли тежестта на едното си рамо, за да напъне вратата с другото. Не срещна трудности да я отвори. Джони отбеляза факта без всякакво учудване. Предполагаше, че хората по тези места не си играят да си заключват вратите на домовете.
„Сега ще избие всички в къщата — помисли си той. — Това би било естествена реакция от негова страна.“ • Но полицаят само се наведе, освободи се от товара си и се показа отново на миниатюрната веранда. Затвори вратата след себе си и избърса ръце в горния й праг, оставяйки петна размазана кръв. Беше толкова висок, че дори не му се налагаше да се пресяга за целта. Самият жест подейства смразяващо на Джони — все едно пред очите му се разиграваха сцени от Библията: полицаят отбелязваше с кръв кои къщи да бъдат навестени от Ангела на Смъртта… С тази разлика, че Ангелът на Смъртта беше самият той. Унищожителят.
Полицаят се върна до колата, влезе вътре и подкара невъзмутимо към кръстовището.
— Защо го занесе в къщата? — попита Джони.
— А ти какво искаш да направя? — учуди се на въпроса му ченгето. Гласът му беше станал още по-дебел, едва не се задавяше, докато говореше. — Да го оставя на лешоядите? Срамота, мон капитен. Толкова дълго си живял сред тъй наречените цивилизовани люде, че си започнал да мислиш като тях.