— Но кучето…
— Човекът не е куче — прекъсна го полицаят с наставнически тон. На кръстовището свърна вдясно, после почти веднага вляво, където се намираше малкият паркинг на местната общинска сграда. Изключи мотора, излезе от колата и отвори дясната задна врата. Така поне спести на Джони усилието да се промъква с ранения си крак през теснотията зад изтеглената назад седалка на шофьора. — Между кокошката в курника и кокошката в печката има разлика, Джони, има разлика и между кучето и човека. Дори човекът да е такъв като теб. Хайде, хоп, излизай!
Джони излезе от колата. Направи му впечатление тишината, нарушавана само от диханието на вятъра, шума от камъчета и пръст, сипещи се по стените на сградата, монотонното скърцане на някаква ламарина в близост до мястото. Всичко останало бе пълно мълчание, все едно бяха влезли в църква. Джони протегна крайници: въпреки острата болка в крака и гърба си трябваше да помисли и за останалите си мускули, схванали се от мъчителното пътуване в колата. Най-накрая насъбра достатъчно смелост да погледне почти разпадналото се лице на ченгето пред себе си. Високият ръст на похитителя му беше до такава степен стъписващ, че Джони чак губеше ориентация в пространството. След като сам беше висок метър и осемдесет и седем, той отдавна беше свикнал да гледа хората отгоре, вместо отдолу; нямаше навика да разговаря с хора не просто с два-три, а с цели десет-дванайсет сантиметра по-високи от него. Към това се прибавяше и ширината му, невижданата му ширина. Полицаят не стоеше пред него, той беше надвиснал отгоре му.
— Защо не ме уби и мен просто ей тъй, както стори с човека, как му беше името… Били? Или няма смисъл дори да питам? Може би ти вече си надживял всички „защо“-та?
— По дяволите, ние всички сме ги надживели, ти поне добре го знаеш — отвърна му полицаят и разкри окървавените си зъби в разкривена усмивка, без която Джони спокойно можеше да мине. — Важното е… слушай сега… Аз бих могъл да те пусна. Искаш ли да те пусна? Сигурно в главата ти са останали планове за още една-две тъпи книги, може би дори половин дузина. Би могъл да понапишеш това-онова, преди съдебният лекар, който те дебне някъде по пътя, най-после да те изсипе на масата за аутопсии. И съм сигурен, че с времето ти все повече ще забравяш тази кратка интерлюдия, която преживя, все повече ще се убеждаваш, че вършиш нещо смислено, което да оправдае идването ти на този свят. Искаш ли това, Джони? Искаш ли да те пусна на свобода?
„Свобода за Ирландия“ — мина през ума на Джони, без да знае защо. В един кошмарен миг дори му се прииска да се засмее. Успя да си наложи сериозно изражение и каза:
— Да, бих се радвал много.
— Да бъдеш свободен! Като волна птичка, пусната от кафеза. — Полицаят разпери ръце, за да покаже нагледно на какво ще прилича свободният Джони. Червените петна под въображаемите му криле се бяха разширили. От скъсаните шевове под мишниците почти до самия пояс униформената му риза беше придобила морав цвят.
— Да, искам — настояваше Джони, без да си прави илюзии, че новото му другарче има и най-малки намерения да се раздели с него, о, не. Но след като новото му другарче скоро щеше да се превърне на кървавица, след като дрехите му щяха да бъдат червото на един огромен къс колбас, какво му оставаше на него, освен да следва течението и да поддържа разговора, колкото можеше…
— Добре, голяма уста, предлагам ти сделка: направи ми свирка. Изкефя ли се, пускам те да си вървиш. Всичко точно.
Той разтвори ципа си и дръпна надолу ластика на гащите си. Някакво безжизнено подобие на змия провисна в пространството. Джони се вгледа в тънката струя кръв, която капеше от главичката. Можеше да се очаква — полицаят отдавна кървеше през всички останали дупки на тялото си.
— Предлагам ти да послушаш съвета на кралица Виктория — усмихна се широко ченгето. — Затваряш си очите и си представяш, че имаш срещу себе си ягодов сладкиш.
Джони Маринвил погледна първо кървящия член на маниака, после разкривената му усмивка, после пак оная работа. Не знаеше какво очакваше от него ченгето: да крещи ли, да дава признаци на погнуса ли, може би да пролива сълзи и да му се моли на колене. Така или иначе беше сигурен в едно: той не чувстваше това, което мъчителят му желаеше той да чувства, това, което навярно очакваше той да чувства.
„Изглежда, не ти минава през ума, че през живота си съм видял доста по-грозни гледки от един кървящ член. При това не само във Виетнам.“
Джони усещаше, че гневът се обажда отново в съзнанието му, че отново заплашва да надделее над волята му. По дяволите, нямаше какво да стори. Гневът открай време е бил първичната му страст не, както бяха свикнали да смятат, уискито, кокаинът или курвите. Добрият стар гняв. Може би това, което полицаят не можеше да проумее, бе, че гневът на Джони не се дължи на гадостта, която беше извадил от гащите си. Причината нямаше нищо общо със секса. Откакто се беше родил, Джони Маринвил ненавиждаше да му се бутат неща под носа.